Клайв Къслър - Смяна на полюсите

След десетина минути стигнаха до плитка пещера в една от стените.

— Тук намерихме бебето – посочи Сергей.

Нащърбената кухина бе широка метър и половина и дълбока около метър.

— Как го измъкнахте от леда? – полюбопитства Карла.

— За жалост, нямахме маркуч, за да го стопим – отвърна Мария. – Трябваше да работим с чукове и длета.

— Значи трупът е бил отчасти разкопан?

— Да. Трябваше само да го освободим малко по краищата.

Е После обясни, че са скалъпили груба шейна от бивни и го извлекли до реката. Оттам стигнали до бивака и го преместили в бараката, където температурите дори денем били под нулата.

Карла огледа внимателно дупката.

— Тук има нещо необичайно – каза накрая тя.

Четиримата се скупчиха край нея.

— Нищо не виждам – сви рамене Сергей.

— Виж! Още по-дълбоко има и други кости. Очевидно са на няколко хиляди години – тя разчисти малко изгнилата растителност в дъното и им показа. – Явно вашето мамутче се е наместило тук по-скоро.

— Навярно е от лошия ми английски, но не съм сигурен, че ви разбирам – погледна я изпитателно и леко ядосано Сато.

— Да, какво искаш да кажеш? – Сергей не се преструваше, че крие нетърпението си.

— Не знам какво искам да кажа. Казвам само, че е странно, че плътта му не е изгнила.

— Сергей кръстоса ръце и огледа останалите с победоносна усмивка.

— Разбирам – кимна Мария. – Изненадана съм, че не сме го забелязали. Проломът още се наводнява от време на време, когато реката си вдигне нивото. Възможно е внезапно наводнение да е отмило екземпляра от някоя скална стена и да го довлякло дотук, където отново е замръзвал.

Сергей усети, че започва да губи почва в този разговор и ги прекъсна рязко:

— Не сме дошли да оглеждаме дупки!

И продължи ядосано нататък.

На трийсетина метра от находката проломът се разклоняваше.

— Ти и Мария тръгнете натам – посочи той вляво на Карла, – а ние ще огледаме другия ръкав.

— Вече сме минавали оттук! – възпротиви се Мария.

— Потърсете пак! Може да намерите и други плаващи мамути.

Нещо проблесна в очите на Мария. Сато предусети надвисващата буря и се намеси:

— Нека да проверим дали радиостанциите ни са на една и съща честота.

Словесното спречкване се размина, провериха радиостанциите и батериите, а после се разделиха.

— Какво му е на Сергей днес? – попита Карла.

— Скарахме се за теорията ти снощи. Той твърди, че изобщо не е вярна. Отвърнах, че не иска да ти признае нищо, защото си жена. Този мой мъж е такъв мачо.

— Може би му е нужно малко време, за да обмисли твърденията ми.

— Старият козел ще спи с айсберг довечера. Това със сигурност ще поохлади страстите му.

Двете избухнаха в смях, който се понесе из пролома. След няколко минути Карла разбра защо Мария така се ядоса, задето им бе отредено лявото разклонение. Нямаше почти никакви кости. Мария обясни, че са оглеждали и дясното донякъде и било много по-богато на кости, отколкото това.

Докато оглеждаха стените, радиостанцията на Мария припука. Обади се Ито:

— Мария и Карла! Моля, върнете се незабавно там където се разделихме.

Така и сториха. Ито ги чакаше. Каза, че трябва да им покажат нещо и ги поведе към пресъхналия при­ток. Другите двама ги чакаха край един насип, който изглеждаше като взривен с динамит.

— Някой е копал тук – посочи Сергей.

— Кой би го сторил? – недоумяваше Сато.

— Има ли други хора на острова? – попита Карла.

— Мислехме, че няма – отвърна Ито. – Преди някол­ко вечери ми се привидя светлина, но не бях съвсем сигурен.

— Изглежда, че зрението ви е отлично – каза Сато. – Не сме сами!

— Ловци на слонова кост – досети се Сергей. – Взе една строшена кост сред стотиците, пръснати по земя­та. – Нямах представа, че са стигнали дотук. Грехота е! Никаква наука няма в това. Все едно някой е блъс­кал с чук.

— Всъщност с преносим пневматичен чук.

Каза някой на руски. Гласът принадлежеше на едър мъж, който стоеше на края на една от скалните сте­ни. Бе широколик, с дръпнати очи и високи скули. Явно с монголоидна кръв. Над горната му уста бе провиснал тънък, дълъг мустак. Мъжът се усмихваше широко. Карла бе учила руски във Феърбанкс, тъй че разбра какво говори. Но автоматът в ръцете му бе още по-красноречив.

Той подсвирна и след миг се появиха още четирима мъже. Двама застанаха от едната страна на групата учени, а другите двама – от другата им страна.

Всички бяха въоръжени, с обветрени и небръснати лица, хладни погледи и устни, изкривени в подигравателни усмивки.