Клайв Къслър - Смяна на полюсите

И изведнъж, сякаш зъл магьосник бе размахал жезъл, мамутите и всички останали създания бяха измрели. Този въпрос я тормозеше, откакто се помнеше. Като много други деца и тя бе запленена от динозаврите и огромните бозайници, наследили планетата след тях.

Дядо й бе единственият учен, когото познаваше, затова естествено го бе попитала защо са изчезнали тези величествени създания. Ококорена го слушаше, докато й разказваше как светът се е изместил, а после го попита може ли да се случи отново. Той каза „да“ и тя и досега си спомняше как не успя да заспи онази нощ. Разбрал за страха й, няколко вечери по-късно той я научи на една детска песничка, която отново щяла да върне света в руслото му. Опитваше се да се сети за нея, когато чу, че някой я вика.

— Карла!

Мария Арбатова й махаше с ръка. Време беше да продължат и Карла се отправи към групата, която я чакаше. Време бе да се заемат със задачата си. Знаеше, че няма да е лесно. Откритието на бебето-мамут бе изключителен късмет. Но заедно с това островът бе богато находище на останки от древното минало. Ако тук не може да открие каквото търси, щеше да зареже завинаги експедициите и да се захване с музейни каталози.

След обилна закуска, учените бяха поели на път рано-рано сутринта. Ито и Сато се бяха подготвили първи. Носеха напълно еднакви дебели екипи. Всичко по тях – от ботушите до шапките, беше напълно еднакво, сякаш клонирано. Сергей бе по-навъсен от обикновено и дори чаровната усмивка на Мария не можеше да оправи настроението му, тъй че накрая тя просто спря да му обръща внимание.

След като закусиха, метнаха раниците на рамо и се упътиха към вътрешността на острова, като следваха реката. Движеха се бързо през тундра. Изминаха десетина километра и спряха да починат до възвишението, на което Карла се беше качила. Докато наместваше раницата на гърба си, тя рече:

— Питах се как сте пренесли екземпляра чак до бивака? Сигурно тежи поне сто килограма.

Ито се усмихна и посочи раницата си и тази на Сато.

— Надуваеми салове. Отнесохме бебето до реката, а оттам плавахме.

Ито се усмихна и се поклони вежливо, когато Карла ги похвали за находчивостта.

Сергей тръгна напред, последваха го Карла и Мария, а японците останаха накрая. Поеха в посока, която ги отдалечи от реката. Теренът се промени – появиха се леки възвишения и долини, а над тях се извисяваше вулканът. Колкото повече го приближаваха, толкова по-високо се издигаше той, като олтар на Вулкан, бога-ковач.

Минаха покрай няколко езерца, като си проправяха път през туфи трева, от които излитаха орляци мигриращи птици. Температурата се покачи до около минус един, но вятърът откъм океана подсилваше студа и Карла беше доволна, че си сложи пухения анорак.

Слязоха в широк около десет метра пролом и вятърът спря да ги мъчи. От двете им страни се извисяваха близо шестметрови стени. Насред пролома течеше тясно поточе, дълбоко не повече от метър. След около два часа монотонно ходене скалните стени се промениха. Карла с изненада установи, че всъщност проломът е древно гробище. Наоколо се въргаляха стотици кости, разкопани от дълбаещата река.

Карла се спря и вдигна една кост от крака на бизон, която пасваше идеално в ставата на друга кост на няколко метра по-нататък. Спътниците й обаче изобщо не бяха впечатлени. Те не обръщаха никакво внимание върху какво стъпват, тъй че Карла трябваше да захвърли костите и да побърза да ги настигне.

Ядоса се на нехайството им, но скоро разбра защо колегите й реагират така. След поредния завой, забеляза, че ниските скални образувания са всъщност от кости – с всякакви размери и от всякакви животни, пресовани от ледовете. Тя бързо разпозна вкаменелости от коне пигмеи и древни елени, ребра, бедрени кости, както и огромни бивни от мамути. Гробището се ширеше поне на двеста метра напред.

Сергей тържествено заяви, че са стигнали целта си и пусна раницата си до сивия пепелен кръг на едно огнище.

— Това е базовият ни лагер – обясни той.

Останалите от групата също оставиха багажа си и продължиха само с фотоапаратите и няколко инструмента. Карла се замисли за бебето-мамут. Умираше от нетърпение да го изследва. От тъканите и хрущялите можеха да разберат кога е живяло и кога е загинало. По бивните имаше годишни кръгове, също като кръговете по дървесен ствол, по които щяха да научат много неща за промените в сезоните, за метаболитните процеси и за миграционните цикли. Семената и прашецът в стомаха му пък щяха да им разкажат за флората отпреди хиляди години.