Клайв Къслър - Смяна на полюсите

По време на целия си живот не можеше са спре да се удивлява на силата на няколко напечатани думи, съчетани с увереност. Най-трудно му беше да си върне австрийския акцент, след десетилетия живот в Средния Запад.

— Чел съм статията – кимна Шрьодер. – Както казвате, много е впечатляваща. Четох и онази, в която излага теорията си за изчезването на мамутите.

— Типично за Карла! След като заключи, че човекът почти не е имал пръст в изчезването на мамутите, направи смелото предположение, че то е било в резултат на някаква катастрофа. Можете да си представите каква беше реакцията.

— Да, наистина новаторска теория, но ми хареса дър­зостта й. А тезата й има ли нещо общо с експедицията?

— Разбира се! Надява се на един отдалечен сибирски остров да намери доказателства за нея.

Шрьодер изду бузи.

— Сибир е много далеч от тук. Как се стига дотам?

— Карла взе самолет до остров Врангел, след това ще се качи на ледоразбивач, който минава край Новосибирските острови и който ще я вземе обратно след две седмици, а няколко дни след това ще е обратно тук. Още ли ще сте в Аляска по това време?

— За жалост не. Но й завиждам за приключението. Веднага бих се отказал от всичко, за да я последвам, ако можех.

Мъмфорд се облегна назад на стола и скръсти ръце зад главата си.

— Остров Айвъри ще се окаже новият Канкун – рече той с широка усмивка.

— Моля? – погледна го изненадано Шрьодер.

— Остров Айвъри е мястото, където работи Карла. Вчера дойде и някакъв мъж от „Дискавъри“ и каза, че щял да снима филм за връх Маккинли. Явно е чувал за трудовете на Карла. Много се заинтересува, когато казах за острова. Спомена, че може да се отбият. Раз­пита ме подробно за проекта. Явно нищо не е пречка, когато ти е тлъста чековата книжка.

— Как се казваше? – попита Шрьодер. – Може би съм попадал на него при пътуванията си.

— Хънтър – отвърна Мъмфорд. – Скот Хънтър. Едър, мускулест мъж.

Шрьодер се усмихна, но в очите му се четеше през­рение към тънко замаскираната игра на думи във фал­шивото име.

— Хм, не ми говори нищо – каза той на глас. – Раз­бира се, осведомил сте го колко трудно се стига до ос­трова?

— Насочих го към летището да говори с Джо Харпър. Някога е летял по отдалечени кътчета на свободна практика, а сега е шеф на „Полярна звезда еър“. Правят туристически обиколни на изолирани части от Русия.

Шрьодер глътна набързо чая си, макар да изгори гър­лото му. Благодари на Мъмфорд за гостоприемството и веднага се упъти с колата към летището на Феърбанкс. Летището се намираше край Северния полярен кръг и бе удобно място, където могат да презареждат големи товарни самолети по маршрути между Далечния Изток и Америка. Докато Шрьодер паркираше, излетя един „Боинг 747“. Самото летище бе относително малко и на Шрьодер му се наложи да попита само веднъж, за да открие офиса на „Полярна звезда еър“.

Рецепционистката му се усмихна приветливо и каза, че господин Харпър ще го приеме, когато приключи разговора си по телефона. Самият Харпър излезе ня­колко минути по-късно. Приличаше на специално под­биран за тази роля – жилав, с остри очи и волево изра­жение. Явно не му беше лесно да се превърне от пилот в туроператор.

Беше си подстригал брадата старателно, но косата му стърчеше непокорно. Ризата му беше нова и прилежно изгладена, но беше пусната над чифт избелели дънки, явно носени дълго и твърде удобни, за да бъдат сменени. Мъжът излъчваше професионализъм в очите му се четеше тревога. Наведе се и прошепна на ухото на рецепционистката нещо за горивни разходи, а после покани Шрьодер в кабинета си.

Работното му място едва побираше бюро и компютър. Всичко останало бе претъпкано с купчини папки

Харпър осъзнаваше какъв вид има кабинетът му.

— Извинете ме за неразборията. „Полярна звезда еър“ все още е семейна компания и сам се грижа за го­ляма част от документацията. Всъщност, аз и жена ми отвън вършим почти всичко.

— Разбрах, че летите отдавна – каза Шрьодер, а Харпър като че се поободри.

— Пристигнах тук през 84-а година. Имах си един „Чесна“ и от години летях с нея. После купих още ня­колко, много малки, но ги продадох, за да си позво­ля онзи корпоративен самолет на пистата – синия, със звездите по него. По-класните клиенти харесват бързите обиколки първа класа.

— Как върви бизнесът?

— Добре, може да се каже. Но не бих казал същото за себе си.

Харпър вдигна купчина хартия от бюрото и я пусна обратно.

— Блъскам се върху тези неща, докато успеем да си позволим човек, който да се занимава с тях. Но това е мой проблем. А вашият какъв е?