Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Шрьодер нямаше никакви угризения, докато хладнокръвно и безмилостно премахваше мъжете един по един. Те бяха просто бандити, като голяма част от онези, с които се бе сблъсквал или с които бе работил.

Тези дори бяха доста нескопосани и невнимателни. Вероятно се бяха събрали набързо. Не бяха първите му жертви, а нямаше да са и последните.

На всяка от вратите на мъртвите мъже окачи табела „Моля, не ме безпокойте!“ След няколко минути беше на път към летището.

Харпър още се ровеше в купа с документи.

— Говорих с онези от телевизията – каза Шрьодер.

— Променили са решението си. Ще продължат към остров Кодиак, за да снимат мечки.

— Мамка му! Защо не ми казаха!

— Може да им се обадите и да ги питате. Но когато ги потърсих, вече се готвеха да тръгват.

Харпър грабна телефона и се обади в хотела. Поиска да го свържат със стаите на мъжете от екипа. Когато никой не вдигна, той тръшна ядосано слушалката върху вилката и разтърка очи, сякаш щеше да се разплаче всеки момент.

— Прекрасно! Разчитах на парите от този преход, за да платя вноската за пилето навън. Тези направо ме съсипаха.

— Нямате ли други полети в графика?

— Не е лесно. За една сделка са нужни дни, а понякога дори седмици.

— Значи самолетът и лодката са свободни?

— Да, свободни са. Да познавате някой, който би се заинтересувал от това?

— Всъщност, познавам – Шрьодер бръкна в джоба си, извади дебела пачка и я хвърли върху купчината документи. – Това е за отиване, както и за лодката. На връщане ще получите още толкова. Условието е да стоите в готовност няколко дни, докато приключа делата си на място.

Харпър взе пачката и я погледна – само стотачки.

— С това мога да си купя цял нов самолет – намръщи се той. – Да не е пешо незаконно?

— Нищо подобно. Няма да превозвате нищо. Само мен.

— Имате ли документи?

— Паспортът и визата ми са в срок, всичко е наред.

И би трябвало, като се има предвид колко платих, помисли си Шрьодер. Беше се отбил в Сиатъл и с не­търпение бе изчакал любимият му фалшификатор да сътвори личността на професор Курц.

Харпър протегна ръка.

— Имаме сделка!

— Отлично! Кога можем да тръгнем?

— Когато сте готов.

— Тогава съм готов.

След час вече бяха във въздуха. Шрьодер се бе от­пуснал на седалката и се наслаждаваше на уединение­то си. Отпи голяма глътка от скоча, осигурен му пред­видливо от Харпър. Самият Харпър уверено водеше самолета. Докато Феърбанкс се смаляваше под тях, а машината се отправяше на запад, Шрьодер въздъхна дълбоко. Ясно му беше, че е просто един старец, който се опитва да върши работата на млад мъж. Помоли пи­лота да не го безпокои известно време и затвори очи. Беше уморен и му трябваше сън.

Предстоеше му нещо, което изискваше кристално бистра мисъл. Изчисти съзнанието си от емоции и се отдаде на съня.

„Бенджамин Франклин“, корабът на НУОАИ, се клатушкаше несигурно като моряк след сбиване в бар. Битката с водовъртежа си бе казала своето и двигателите имаха нужда от крайно внимателно отношение, за да не се повредят окончателно. „Трокмортън“ се движеше на няколкостотин метра зад „Франклин“, в случай, че се появи проблем.

Докато двата кораба кретаха бавно към Норфък, от запад се появи тюркоазено син хеликоптер с огромен надпис на НАМПД. За няколко минути увисна като колибри над „Бенджамин Франклин“, а после меко кацна на палубата. Отвътре се показаха четирима души с медицинско оборудване.

Няколко души от екипажа посрещнаха екипа и го придружиха до лазарета на кораба. Никой на борда не беше ранен сериозно, но капитанът бе поискал помощ, защото парамедикът на борда не успяваше да се справи с множеството натъртвания и охлузвания.

Презаредиха хеликоптера и качиха на него двамата моряци със счупени ръце. Остин благодари на капита­на за гостоприемството, а после и той, заедно със се­мейство Траут, Дзавала и професор Адлър се качиха в хеликоптера. След няколко минути бяха във въздуха.

Два часа по-късно хеликоптерът кацна на твърда земя и двамата ранени моряци бяха настанени в ча­кащата ги линейка. Семейство Траут хванаха такси до дома си в Джорджтаун, Вашингтон, като взеха и Адлър със себе си, а Дзавала откара Остин до дома му край река Потомак, във Феърфакс, Вирджиния, на километър от централния щаб на ЦРУ в Лангли. Бяха се разбрали утре сутринта в осем, след като си починат добре, всички да се съберат при Кърт.

Остин живееше в стара викторианска сграда, из­ползвана някога като хангар за лодки и разположена на самия бряг на реката. Купи я, още когато работе­ше за ЦРУ Горният етаж на постройката бе мансарда, предназначена за живеене, но предишните собствени­ци бяха запуснали не само тази сграда, но и цялото имение. Когато Остин се зае да изтърбуши и възста­нови вътрешността на къщата, както и стария разкош на фасадата й, му се наложи да се справи с безброй семейства мишки и какви ли не още живинки. Под жилищната част беше разположен същинският хангар, където Остин държеше състезателната си гребна лодка и малък хидроплан.