Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Натъкна се на още няколко люка към вътрешността на кораба. Стана му ясно, че ще стреля напосоки и ще извади нечуван късмет, ако улучи верния. И в този момент откри, каквото търсеше. Близо до един от люковете в средата на палубата откъм задния край на кораба видя кръгли следи. Предположи, че тук са били основите на радиоантените, унищожени във водовъртежа. Отвори люка и направи знак на Дзавала да го последва по стълбата.

Както и преди, стълбата ги отведе до долна палуба и до коридор. Но този коридор беше дълъг не повече от три метра и свършваше с врата. Отвориха я и пристъпиха вътре.

— Мисля, че току-що открихме екипажа – каза Дзавала.

В контролната зала имаше шест разложени трупа, скупчени в единия й край. Остин не искаше да нарушава вечния покой на екипажа, но знаеше, че е важно да научи възможно най-много за случилото се. Той пристъпи в помещението. Джо вървеше на крачка зад него. Внимателно огледаха контролния пулт. Имаше десетки уреди и бутони. Пултът беше много по-сложен от всичко, което Кърт бе виждал. Той предположи, че генераторите в трюма са се управлявали от тук. Разглеждаше уредите, когато корабът внезапно проскърца, а после сякаш простена.

— Кърт! – възкликна Дзавала.

Остин знаеше, че ако останат още секунда, ще се присъединят към труповете, скупчени в залата.

— Мисля, че приключихме тук – рече той и посочи вратата.

Този път водеше Джо. Двамата забързаха по коридо­ра, почти на бегом се изкачиха по стълбата и отново се озоваха на палубата под топлите слънчеви лъчи.

Остин се опита да брои наум секундите, които ми­наха, след като чуха онова странно проскърцване, но в бързането само се объркваше. Нямаха време да стиг­нат до лодката, да включат двигателя и да я пуснат на вода. Не спряха да вземат спасителните жилетки и се затичаха към по-ниската част на кораба. Щом стигна­ха, направо скочиха във водата и заплуваха колкото можеха по-бързо. Когато корабът започнеше да потъ­ва, щеше да създаде течение, което щеше да ги завлече под водата и затова трябваше да се измъкнат от обсега му. Отдалечиха се на прилично разстояние, спряха и се обърнаха.

Ниското перило бе потънало изцяло под вода, а палубата беше почти перпендикулярна на повърхност­та на морето. Кихащата чайка на Джо явно най-после бе кацнала, защото корабът се преобърна. Постоя още няколко минути над водата като лъскав гръб на косте­нурка. Колкото повече вода нахлуваше в трюма, толко­ва повече потъваше корабът. Накрая остана да се виж­да само малъка част от корпуса. Сетне и тя се скри под разпенените вълни.

Морето си прибра своето.

— Радвам се да се запознаем, професор Курц – рече Харълд Мъмфорд, професорът по зооархеология в уни­верситета във Феърбанкс. – Ще пийнете ли чаша „Ърл грей“?

— Благодаря, с удоволствие – рече мъжът, който се­деше в кабинета на Мъмфорд.

Гостът имаше продълговато лице, квадратна челюст и светлосини очи. Кафявата му коса сивееше.

Мъмфорд наля две чаши чай и подаде едната на съ­беседника си.

— Дълго сте пътувал. Феърбанкс е далеч от Берлин.

— Да, така е, доктор Мъмфорд, но винаги съм искал да стигна дотук, до последната граница на цивилиза­цията.

— Това бързо се променя – усмихна се Мъмфорд. Беше пълен мъж на средна възраст с лице на доброна­мерен морж. – Даже си имаме „Уолмарт“*. Но все още сравнително лесно човек може да отиде и на по-диви места, пълни с гризли и лосове. Дано да стигнете до парка Денали

[* Верига супермаркети. Б.авт.]

— Да, това е целта ми. Тази възможност ме вълнува дълбоко.

— Пътуването е целодневно, но си струва. Съжаля­вам. че сте се разминали с Карла Януш. Както ви казах по телефона, тя тръгна на експедиция преди няколко дни.

— Едва в последния момент взех решение да дойда – обясни Шрьодер. – Неочаквано ми се отвори свободно време и ми шукна да я посетя. Но ви благодаря, че ме посрещнахте след толкова кратко предизвестие.

— Няма проблем. Не ви виня, че искате да се срещне­те с Карла. Тя е блестящ учен и прекрасна млада жена. Доскоро беше на разкопки в каменоломната при река Гърстъл на около стотина километра оттук. Открихме дялани бивни от мамути. Много се развълнувахме. Статията й за експлоатацията на мамути от ранните ловци бе едно от най-добрите изложения по темата, които съм чел. Знам, че би се радвала да се срещне с човек с вашата академична биография.

Шрьодер се бе сдобил с тази впечатляваща биогра­фия в една стаичка за копирни услуги в Анкъридж. Визитките му го представяха като Херман Курц, про­фесор по антропология в Берлинския университет. Бе заел фамилията на тайнствения герой от „Сърцето на мрака” на Конрад.