Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Конусът му напомни нещо.

Перки над водата… Плешивият със странната татуировка на главата, който се суетеше край една черна кутия и го уверяваше, че всичко ще е наред. Косатките и нападението им, приключило също толкова внезапно, колкото бе започнало.

Без да се замисля, Остин каза:

— Спайдър Барет!

— Кой? – погледна го изненадан Дзавала.

— Спайдър Барет, така се казваше онзи, който ме спаси, когато косатките в Пюджит се разбесняха. На яхтата му имаше умалена версия на онзи конус там.

— А какво представлява конусът?

— Откъде да знам, ти си механикът, ти кажи.

Дзавала се почеса по главата.

— Всички кабели водят към конуса. Предполагам, че се е намирал над дупката, върху някаква носеща конструкция. Може да са го спускали във водата през дупката. Но не мога да си обясня защо. Ако му пуснеш ток, може да заработи като автомобилна свещ.

Остин обмисли думите на Дзавала и рече:

— Да видим какво има долу.

Джо се ухили.

— Не мога да устоя на възможността да се вмъкна в карантиите на кораб, който би се преобърнал при едно кихване?

— Мислех, че чайките те тревожат повече.

— Най-много ме тревожат кихащите чайки.

— Погледни на ситуацията от друг ъгъл. Помисли си само – къде би искал да си сега, на бюрото си в НАМПД или тук, с хубава гледка към океана?

— Бих искал да съм зад волана на корвета си, с гледка към красива блондинка.

— Приемам думите ти за съгласие – отсече Остин. – Мисля, че знам откъде ще влезем.

Въпреки шегите, двамата бяха наясно какъв риск поемат, като се спускат под палубата. Но Дзавала вярваше безрезервно на преценката на Кърт и би го последвал и в ада, ако трябва. А зоркото око на Остин бе мернало люк, който водеше към шахта надолу.

Той стигна до него, освободи механизма и отвори люка. Отвътре се разнесе смрад, от която и двамата се олюляха. Остин откачи халогенния фенер от колана си и го насочи към отвора. Мощният лъч освети степенките на метална стълба.

Свалиха спасителните жилетки – само щяха да им пречат, а и нямаше да им свършат работа, ако корабът се преобърне, докато са под палубата. Остин се спусна пръв. Шест метра по-надолу усети твърда повърхност под краката си, но не пусна стълбата, защото подът бе силно наклонен.

Джо застана зад него. Огледа се и каза:

— Изглежда доста приветливо.

— Да вървим да кажем здрасти.

Като се подпираше по наклонената стена, Остин запристъпва по тесния коридор. След десетина метра стигна до стълбище, което водеше още надолу. Допълнителното спускане не му се нравеше, а и усети как палубата се накланя с още няколко градуса. И двамата знаеха, че преобърне ли се корабът, с тях е свършено.

Нямаше да имат време да се измъкнат. Остин обаче бе решен да се добере до тайните на кораба.

— Късметлия ли се чувстваш днес? – попита той и гласът му отекна между стените.

Дзавала се усмихна.

— Току-що се сдърпахме с огромен водовъртеж и по­бедихме. Мисля, че късметът днес е на моя страна.

В основата на стълбището се озоваха на палуба. Точно като горната. Тук обаче коридорът свършваше не със стълбище, а с врата, която двамата без колеба­ние отвориха. Когато прекрачиха прага, носовете им подсказваха, че нещо в обкръжението им се е проме­нило. Вместо солената морска миризма от коридора, тук се усещаше някакво електрическо напрежение, все едно бяха влезли в магазин за електроника.

Остин обходи помещението с лъча на фенера. На­мираха се на малка площадка, надвиснала над огромен трюм, в който имаше редица от четири масивни ци­линдрични предмета.

— Прилича на електрогенератор в язовира Хувър – каза Остин.

— Това нещо може да осигури захранване за малък град.

— Или за голяма свещ – допълни Остин, сещайки се за повредената намотка на палубата. Насочи лъча на фенера си нагоре. Десетки дебели електрически кабе­ли се спускаха от тавана към генераторите.

Скръц!

Палубата под тях потрепери и се наклони.

— Мисля, че чайката ти току-що кацна – каза Кърт. Дзавала вдигна глава.

— Да се надяваме, че не е настинала и не киха.

Остин бе смел, но не и глупав. Върнаха се по стъпките си и излязоха на открито. Свежият въздух и слънчевата светлина им подействаха като освежителен душ след клаустрофобичния мрак в утробата на кораба. Съдът определено се накланяше. Остин обаче още не беше готов да се предаде. Никъде не се виждаше основа за мостик, но на кораба все някъде трябваше да има контролно помещение. Докато Дзавала се свързваше с „Трокмортън“, за да ги уведоми за находката им, Остин се примъкна по наклонената палуба към кърмата.