Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— А видяхте ли ги вътре във водовъртежа?

— Бяхме доста заети, а видимостта беше практи­чески нулева.

— А колко сте близо до него сега?

— На около километър и половина. Не смеем да приб­лижим. Теченията около тази чудесия са много силни. Какво искате да сторим?

— Стойте възможно най-близо. Идваме да погледнем.

— Разбрано! Чакаме ви.

— Тръгваме – каза Остин и се обърна към Кабрал. – Тони, за колко време можете да подготвите хеликоп­тера?

Кабрал беше чувал доста неща за работата на Кърт в НАМПД и беше наясно, че въпреки наглед безгрижната усмивка и небрежния тон, самоувереният светлорус мъж с рамене като таран може да се справи с всяко налудничаво предизвикателство. Кабрал бе опитен моряк, но тази ситуация бе отвъд възможностите му. Единственото, което можеше да направи, е да поддържа курса и да остави Остин да се оправя с останалото.

— Хеликоптерът е зареден и е готов за полет. Ще кажа на няколко души да те посрещнат при него – и капитанът посегна към микрофона за вътрешна връзка.

Остин предложи корабът на НАМПД да поддържа курса с постоянна скорост. После той и Дзавала се втурнаха към хеликоптерната площадка на главната палуба. Пътьом минаха през залата за екипировка.

Когато Кърт и Джо се озоваха на палубата, няколко души от екипажа вече подгряваха двигателя на хеликоптера „Макдонълд Дъглас“. Без да губят време, двамата скочиха в кабината и закопчаха коланите. Роторите се развъртяха, машината се издигна и се понесе ниско над водата.

Остин заоглежда океана с бинокъл. След няколко минути се показаха антената и горните пристройки на кораба на НУОАИ. Корабът се намираше край черна дупка в океана, огромна в сравнение с него. Водовъртежът сякаш бе спрял да расте, но Кърт не можеше да не се възхити на смелостта на екипажа на „Франклин“ да останат толкова близо до чудовищното образувание.

Дзавала издигна хеликоптера на още няколкостотин метра и се насочи право към водовъртежа. Когато приближиха, той каза:

— Прилича на кратер на вулкан.

Остин кимна. Имаше прилики, най-вече формата на бездната и мъглите, извиващи се от сърцевината й и покриващи част от океана наоколо.

Но черните стени на фунията, които виждаха през процепите в парата, бяха много по-гладки отколкото на който и да било вулкан. Нищо от сателитните образи не можеше да ги подготви за простия и ужасяващ вид на това явление. Приличаше на огромна, гнойна прободна рана в океана.

— Колко голямо е това нещо според теб? – попита Остин.

— Твърде голямо! – Дзавала гледаше със зяпнала уста. – Но, за да сме по-точни, около три километра в диаметър.

— И аз така мисля – рече Остин. – А като гледам под какъв ъгъл са склоновете, като нищо се спуска чак до дъното. Но ми е трудно да преценя през мъглата. Мо­жем ли да приближим?

Дзавала приближи хеликоптера. Застанаха точно над водовъртежа. Оттук приличаше на огромен, пълен с пара конус. Хеликоптерът увисна на няколкостотин метра над него, но и така не виждаха почти нищо вътре.

— Сега какво? – попита Джо.

— Може да влезем, но не е сигурно, че ще излезем.

— Какво имаш предвид?

— Давам ти право на избор. Като гледам бъркотия­та под нас, може би вече сме закъснели, за да спасим семейство Траут и тогава ще се окаже, че си рискувал живота си за нищо.

Джо се ухили.

— Продължавам да не разбирам какво имаш предвид?

Всеки друг отговор би изненадал Кърт. Нямаше на­чин да обърнат гръб на приятелите си. Той посочи с палец надолу, а Джо кимна и хеликоптерът започна да се спуска в черното сърце на въртопа.

Кошмарният шум бе най-лошата част от потъването. Двамата Траут можеха да стиснат очи, за да не се взират в бездната, но нямаше как да заглушат блъска­щия ги отвсякъде грохот. Всяка молекула на телата им сякаш вибрираше и трептеше, а адският шум им бе от­нел и последната малка утеха: говоренето. Общуваха си с жестове и докосвания.

Вълните в основата на водовъртежа сякаш пулсираха – тласък след тласък сред гръмовен тътен като от десетки бури, а формата на фунията само го усилваше. Още по ужасяващи бяха клокоченето и пръхтенето откъм дъното, все едно там ги чакаше отворената зурла на огромно прасе.

„Зодиак“-ът и двучленният му екипаж се бяха спуснали на около две трети надолу по фунията. Кол­кото повече се стесняваше конусът, толкова по-бързо се въртеше, а надуваемата лодка подскачаше лудешки в кръг като парченце маруля на път към канала.

Колкото по-надолу се озоваваха, толкова по-тъмно ставаше. Парата, издигаща се отдолу, се сгъстяваше и възпираше малкото светлина, идваща от повърхността.