Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Самолетът амфибия „ЛА-250“, пригоден за кацане както на суша и така и по море, следваше извивките на скалистия бряг на Мейн в посока Камдън. Там прелетя над няколко подобни на лебеди платноходки и се от­далечи от живописното пристанище. Сетне пое на из­ток над залива Пинъбскот към едно островче с форма на круша. То се познаваше отдалече по спираловидно нашарения в червено и бяло фар, който стърчеше на високия нос в тесния му край.

Самолетът се приземи във водата край фара и бавно се плъзна до шамандурата-котва. От самолета изля­зоха двама души, качиха се на малък скиф, вързан за шамандурата, и поеха към дървения кей, където има­ше още една лодка и двайсетметрова шхуна. Оставиха скифа на кея и поеха нагоре по стръмна стълба, прикрепена към стръмната скала, надвиснала над брега.

Бръснатото теме и колоритната татуировка на Спайдър Барет лъщяха под яркото мейнско слънце. Приличаше на човек, който няма проблем да предизвика рокерско сбиване – черни дънки и черна тениска, месести ръце, покрити с татуировки. Очите му бяха скрити зад огледалносини кръгли слънчеви очила. Имаше обица на носа и Железен кръст* на сребърна верижка на врата си.

[* Един от най-престижните германски военни ордени. – Б.авт.]

Видът му на „ангел от ада“ всъщност доста лъжеше. Макар Барет да притежаваше цяла колекция класически „Харли Дейвидсън“, той бе завършил квантова физика в Масачузетския технологичен институт и то като един от първенците на випуска.

Пилотът на самолета пък се казваше Мики Дойл. Беше набит мъжага с рамене като четирикрилен гардероб. Носеше тениска на „Бостън Селтикс“ и суетшърт на „Ню Инглънд Пейтриътс“, а върху рошавата си коса в цвят на морков беше нахлупил шапка на „Ред Сокс“*. Между устните му се мъдреше тлъста цигарена угарка. Бе отраснал в суровите работнически квартали на южен Бостън. Животът на улицата бе култивирал у него специфичен интелект и съобразителност, както и причудливо ирландско чувство за хумор. Притежаваше обезоръжаваща усмивка, ала и когато се смееше, сините му очи гледаха студено.

[* Бостънски спортни отбори. – Б.авт.]

Иззад един нисък храст се показа мъж с автоматична пушка. Носеше камуфлажни дрехи и бе накривил тежкарски черната си барета. Мъжът изгледа враждебно двамата новодошли, посочи с дулото към основата на канарата и закрачи малко зад тях, без да изпуска оръжието си.

В долния край на скалния отвес пазачът натисна бутона на едно дистанционно и замаскираната в скалата врата се отвори. Чакаше ги асансьор, който ги качи на носа, близо до фара.

Когато излязоха от асансьора, на поляната пред себе си видяха Тристан Маргрейв, който цепеше дърва и ги подреждаше на спретната купчина. Тристан остави брадвата, махна на въоръжения да си върви и протегна ръка за поздрав към двамата новодошли.

— Дотук със спокойствието и тишината – рече той с престорено свъсени вежди на слабоватото си, сатанинско на вид лице.

Бе по-висок от двамата и макар да имаше мазоли по дланите си, не бе нито работник във ферма, нито жур­налист от „Ню Йорк Таймс“, както се бе представил на детектив Франк Малой.

С Барет се бяха запознали в Технологичния инсти­тут, където той учеше компютърни науки. Резултат от съвместната им работа бе новаторски софтуер, който за нула време ги превърна в милионери.

Барет изпроводи с поглед отдалечаващия се пазач.

— Последния път нямаше куче-пазач – промърмори той.

— Просто някакъв от охранителната компания, коя­то наех – небрежно отвърна Маргрейв. – Има цял от­ряд от тях из острова. С Гант решихме, че ще е добре да ги наемем.

— А каквото поиска Гант, това и получава, нали?

— Знам, че не го харесваш, но Джордан е ключова фигура в нашия план. Фондацията му ни трябва за всички политически споразумения, които ще си издействаме, след като приключим.

— „Легионът на Луцифер“ не ти ли стига вече.

Маргрейв се подсмихна.

— Така нареченият ми легион се разпадна, още щом усетиха, че няма как да мине без дисциплина. Знаеш колко мразят авторитети анархистите. Трябват ми професионалисти. В наши дни се наричат „консултанти“ и струват майка си и баща си. Човекът просто си върши работата.

— И каква е тя?

— Неупълномощени посетители да не стъпват на острова.

— А очакваш ли такива?

Начинанието ни е твърде важно, за да рискуваме – ухили се Маргрейв. – По дяволите, ами ако някой види някакъв тип с татуировка на паяк на темето и започне да задава въпроси?