Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Пол така и не бе успял да се придърпа нагоре и още висеше на една ръка. Пръстите му пареха от усилието да държи въжето, а рамото му сякаш щеше да се измъкне всеки момент. Проклетото въже не спираше да се люлее и върти. Джо пък търсеше баланса между стремежа да отдалечи максимално бързо машината и приятелите си от водовъртежа и заедно с това да щади тримата души на въжето от ефектите на ускорението.

Хеликоптерът бе на около шейсет метра от ръба на водовъртежа, когато силите на Пол го напуснаха. Ръката му се изплъзна от примката и той падна в морето с мощен плясък.

За щастие се гмурна с краката напред и омекоти удара, ала коленете му подадоха и се забиха в гръдния му кош. Потъна на метър-два, преди спасителната му жилетка да го издигне на повърхността. Изплю во­дата, която беше нагълтал. Допреди малко си мислеше, че няма начин да му стане по-студено, но ледения Атлантик моментално го прониза до кости.

Джо пък усети лекия тласък и разбра, че е изгубил пасажер. Завъртя хеликоптера на сто и осемдесет гра­дуса и се сниши, за да може приятелят му отново да се залови за въжето. За втори път Пол размаха ръце наго­ре. Само че тъкмо преди вкочанените му, подпухнали пръсти да стигнат отново до примката, мощно течение започна да го отдалечава от нея. Пол бе силен плувец, а и животът му бе минал в океана, ала колкото по-усилено гребеше, толкова повече се отдалечаваше от хе­ликоптера.

Машината се опитваше да не изостава.

Течението бе толкова мощно, че Пол не можеше да остане неподвижен достатъчно дълго, за да се пресег­не. Опитваше отново и отново, но нещо все го дърпа­ше към ръба на водовъртежа, към пенестия вал, а след това и под него.

Напрегнал всички сили, едва успяваше да държи главата си над водата. Сякаш бездната се опитваше да прибере поне един от човеците, имали дързостта да й се измъкнат. Течението го върна досами ръба на въртопа.

Но Остин не възнамеряваше да изоставя приятеля си. Върна се нагоре по въжето, обратно в хеликоптера. После застопори крака, хвана въжето с две ръце и издърпа Гамей на борда.

Целуна я набързо по бузата, а после хвърли въжето обратно и заслиза по него.

Джо следваше Пол около ръба. Отново се сниши достатъчно, за да успее Пол да се хване. Той опита, ала силите не му стигнаха и не успя.

Остин се досети, че Пол е твърде уморен, за да се издърпа сам. Гамей се взираше надолу угрижена. Кърт и махна, пое дълбоко дъх и скочи от въжето.

Гмурна се на няколко метра от Пол и се добра до него. Пол изкряка като жаба с настинка:

— Какво… по дяв… какво правиш тук?

— Сякаш се забавляваш, та дойдох да ти правя ком­пания.

— Ненормалник!

Остин му се ухили. После се зае да закопчае спаси­телните им жилетки една за друга. Когато успя, вдигна глава към хеликоптера, който правеше кръгчета над тях.

Остин махна с ръка и Джо се сниши за поредния спасителен опит. Кърт замахна няколко пъти неуспеш­но, и осъзна, че ще му трябва скоростта на змия, за да улови въжето. Студената вода бе уморила и него и той знаеше, че шансът да измъкне и двама им от водата не е голям. Ала не преставаше да се опитва и затова не забеляза веднага, че край тях се случва нещо странно.

Движеха се все по-бавно. Склоновете на фунията слягаха. Отначало Кърт реши, че си въобразява или че го лъжат очите, но след няколко мига вече беше ясно, че долният край на водовъртежа се издига сега приличаше повече на вдлъбнатина, отколкото на шило.

Поясът от кипнали вълни също намаля. Водата се връщаше към обичайното си състояние.

Докато въртопът се успокояваше, теченията се заба­виха до скоростта на пешеходец.

Дзавала също бе забелязал промените и отново приближи Кърт и Пол.

Остин усети в себе си приток на адреналин. Този път успя да стисне примката в края на въжето. Гамей отпусна въжето, за да може Кърт да вкара примката под мишниците на Пол, а след това и около себе си. После даде сигнал на Джо да ги издърпа.

Вече над водата. Кърт видя двата кораба – „Фран­клин“ и „Трокмортън“, в далечината, устремени към тях.

После погледна право надолу и се ококори. Водо­въртежът на практика бе изчезнал, заменен от широка тъмна окръжност, пълна с всевъзможни морски остан­ки.

Насред набраздения от вълни кръг пък се ширеше клокочеща маса, сякаш чудовищен гмуркам се издигаше на повърхността. Водата се надигна – зелен, белезникав хълм, и от дълбините се показа нещо огромно.

В последните си мигове водовъртежът изплю цял корав.