Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Тони Кабрал, капитанът на „Трокмортън“, бе веж­лив мъж на почти шейсет години. Дълъг нос красеше обветреното му лице, а под носа му пък стърчеше вир­нат нагоре мустак. Неизменната му крива усмивка му придаваше вид на добронамерен пират. Сега обаче из­ражението му бе извънредно сериозно, а когато видя Остин, по лицето му се изписа изненада.

— Хей, Кърт, тъкмо щях да пратя да те повикат.

— Имаме проблем – каза Остин.

— Значи знаеш за сигнала за бедствие, който получихме?

— За пръв път чувам за него. Какъв е този сигнал?

Дойде преди няколко минути от кораба на НУОАИ.

Най-лошите опасения на Остин се сбъдваха.

— Какво е състоянието им?

Кабрал се намръщи.

— По-голямата част от съобщението е неразбирае­мо. Има много бял шум на заден план. Записахме го – може би ти ще успееш да разгадаеш нещо.

Капитанът натисна едно копче на радио пулта. Мостикът се изпълни с какофония от звуци, сякаш течеше състезание по ораторско майсторство в лудница. Чува­ха се викове, в които думите се губеха – с изключение на пресипнал мъжки глас.

— Мейдей! Тук е „Бенджамин Франклин“ от ИУОАИ. Мейдей! Отзовете се!

Чуваха се откъслечни фрази, както и друг глас ня­къде зад първия:

— Още мощност! Мамка му, още мощност…

Последва късо възклицание, достатъчно, за да пре­даде целия ужас на ситуацията.

— Не! Потъваме!

Последва запис от гласа на Кабрал, който се опитва­ше да се отзове.

— Тук е „Трокмортън“ от НАМПД. Какво е състоя­нието ви? Отговорете! Какво е състоянието ви?

В този момент го заглуши глухо, бурно боботене, все едно мусон бе нахлул в пещера. След това връзката прекъсна, а възцарилата се тишина бе по-страшна от какъвто и да било шум.

Остин се опита да си представи какво се случва на мостика на „Бенджамин Франклин“. Явно цареше пъ­лен смут. Сигналът за помощ може би беше подаден от капитана, а може и той да бе онзи, който подканяше котелното да увеличи мощността.

Но онова, което порази Остин, беше неземният грохот накрая. Косата му още беше настръхнала. Кърт об­ходи с поглед мостика. От лицата на капитана и офицерите ставаше ясно, че не само той се чувства така.

— Каква е позицията на „Франклин“? – попита Остин.

Капитан Кабрал пристъпи към бляскащия в синьо радарен монитор.

— Нещо не е наред. Радарът ги улови на трийсет километра оттук. Движеха се на югозапад. После изчезнаха.

Пред погледа на Кърт радарът сканира периметъра няколко пъти – ни следа от кораба, само няколко спорадични точици, където лъчът минаваше над гребените на вълните.

— Кога можем да сме там?

— След по-малко от час. Но първо трябва да извадим безпилотния апарат.

— Джо вече го вади. Би трябвало машината да е на борда.

Кабрал нареди да потеглят незабавно с максимална скорост към последното местоположение на „Бенджамии Франклин“. „Трокмортън“ вдигна котва, а носът му тъкмо започна да пори вълните, когато Дзавала и професор Адлър се появиха на мостика.

— Професорът ми каза за водовъртежа – рече Джо. – Някаква вест от „Франклин“?

— Изпратили са сигнал за бедствие, но радиовръзката е прекъснала. Вече не ги виждаме на радара.

— Какви са тези приказки за водовъртежи, Кърт? – прекъсна ги Кабрал.

— Аз и професорът преглеждахме сателитни изображения и попаднахме на голямо смущение на повърхността на океана, близо до „Франклин“. Приличаше на водовъртеж, широк може би два-три километра.

— НУОАИ не проучваха ли океанските въртопи?

— Да, но онова не се движеше бавно. Вероятно е стотици метри дълбоко и се върти със скорост повече от трийсет възела.

— Не говориш сериозно!

— Крайно сериозно, боя се.

Остин поиска от професора да опише видяното.

Адлър разясняваше подробностите на капитана, кога­то ги прекъсна дежурният пред радара:

— Пак ги засякохме! – После добави: – Капитане, улавям съобщения от тях.

Кабрал грабна микрофона.

— Тук е капитан Кабрал от „Трокмортън“, кораб на НАМПД. Получихме сигнала ви. Какво е състоянието ви в момента?

— Тук е капитанът на „Франклин“. Вече сме добре, но почти ни погълна една огромна яма в морето. Най-безумното нещо, което съм виждал.

— Ранени?

— Охлузвания и натъртвания, но се справяме.

Остин се включи:

— Тук е Кърт Остин. На борда ви има двама мои при­ятели. Бихте ли ми казали как са Пол и Гамей Траут?

Последва дълго мълчание, сякаш радиовръзката от­ново бе прекъснала. После се чу:

— Съжалявам, че ще ви го кажа. Двамата събираха проби от планктон с лодка, когато водовъртежът ги всмука. Потеглихме натам, за да им помогнем, така и ние се озовахме вътре.