Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Лодката седеше под четирийсет и петградусов ъгъл, левият й борд беше килнат надолу, а носът сочеше посоката на движение, сякаш още се движеше сама.

Двамата Траут се завъртяха така, че да могат да наблюдават центъра на водовъртежа. Бе поне километър и половина в диаметър. Фунията ставаше все по-стръмна и тясна към дъното, а то пък бе скрито от облаци гъста мъгла, издигаща се от водата. Светлината през мъглата образуваше дъга над водовъртежа, сякаш природата се опитваше да компенсира суровата му жестока мощ с фина многоцветност.

Без неподвижна точка за ориентир, двамата не можеха да кажат колко бързо се движат, нито пък колко обиколки на фунията са направили. Но след няколко минути ръбът сякаш се отдалечи. Болезнено очевидно им бе, че лодката потъва, макар и бясно да се движеше.

Опитвайки да се ориентира, Гамей хвърли поглед към кръглия къс небе някъде далече над тях. Зърна движение по ръба и посочи със свободната си ръка.

Пол избърса водата от очите си.

— По дяволите! Това е „Франклин“.

Корабът бе досами крайчеца на въртопа, а кърмата му висеше във въздуха. След миг корабът изчезна от погледа им. Секунди по-късно отново се показа и отново изчезна.

Пол и Гамей забравиха за собствените си несгоди. Корабът, който си играеше на ку-ку с тях, очевидно също бе уловен от подводните течения и водовъртежа го всмукваше към центъра си.

Корабът се мъчеше да му устои. Ту успяваше, ту витлата му увисваха безпомощни във въздуха и съдът попадаше в лапите на водата. Но сетне корабът се накланяше надолу, витлата намираха сцепление и „Франклин“ отново се измъкваше навън. Това продължи няколко минути. После корабът попадна оттатък ръба на водния котел с цялата си дължина. Носът му бе по-високо от кърмата и „Франклин“ увисна като залепнал.

— Давай, само така! – викаше Пол.

Гамей му хвърли поглед и дори се поусмихна на емо­ционалния му изблик нещо, което се случваше веднъж на сто години, а после и тя се развика окуражително.

Водата зад кораба заклокочи като кипнала над огъ­ня. Двигателите си вършеха работата. Витлата се впи­ха в склоновете на фунията, а корабът малко по малко се запридърпва към ръба. Кърмата падна ниско във во­дата, а после целият съд се изстреля под ъгъл напред. Пяната го погълна, но след това „Франклин“ с мощен тласък се измъкна оттатък ръба на водовъртежа.

Този път не се показа повече. Гамей и Пол тържест­вуваха, но и си оставаха сами и безсилни пред неумо­лимата сила на природата.

— Някакви идеи как да се измъкнем? – Гамей се опи­та да надвика грохота на водата.

— Може би водовъртежът ще спре сам.

Гамей погледна надолу. През няколкото минути, в които наблюдаваха битката на кораба, лодката им се бе спуснала с поне още пет-шест метра.

— Не ми се вярва.

Водата вече не бе непроницаема като мастило, а гладките склонове кафенееха от калта, загребана от дъното. Стотици мъртви и умиращи риби се въртяха безспир като конфети насред вихър. Във влажния въз­дух тегнеше миризма на риба и океанско дъно.

— Виж, останки! – и Пол посочи надолу. – Издигат се от дъното.

Показваха се отдолу, като предмети, вдигнати във въздуха от торнадо. Строшени дървени плоскости, капаци на шлюзове, парчета вентилационни механизми, дори повредена спасителна лодка. Много от тях потънаха обратно, смлени на по-дребни парчета. Гамей забеляза, че някои от по-малките парчета се движат нагоре към ръба.

— Ами ако скочим във водата? – предложи тя. – Може би сме достатъчно леки, за да се издигнем нагоре, като тези парчетии.

— Няма гаранция. По-вероятно е водовъртежът да ни всмуче още по-дълбоко и ще ни направи на кайма. Помни първото правило в морето: стой в лодката, ако е възможно.

— Може би не е добра идея. Спускаме се все по-дълбоко.

Така беше.

Нагоре по склона на фунията пълзеше някакъв цилиндричен предмет, последван от още няколко.

— Това пък какво е?

Гамей избърса капчиците от клепачите си и отново се взря натам, на около шест метра пред лодката и малко под нея.

Преди да стане морски биолог, тя бе следвала морска археология – незабавно разпозна елегантните керамични форми, покрити в зеленикаво сиво.

— Амфори – рече тя. – И се движат нагоре!

Пол прочете мислите на жена си и рече:

— Ще имаме само една възможност, а и теглото ни може да промени движението им.

— А имаме ли избор?

Трите древни съда бяха влудяващо близо. Пол се придърпа към пулта за управление на лодката и натисна стартера. Двигателят захапа. Лодката се понесе напред под причудлив ъгъл, а Пол трябваше с руля да коригира склонността й да лъкатуши. Искаше да застанат над амфорите, за да прекъснат хода им.