Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Лодката се издигаше и спускаше по вълните, докато пускаха мрежата – специално приготвена и снабдена с четвъртита рамка, върху която беше закачен ръкав, дълъг около три метра. Така беше сигурно, че мрежата ще мине през големи количества вода, докато взима проби. Отпуснаха връвта на мрежата и тя се понесе от­части над водата. Минаха няколко пъти в кръг около маркировъчните шамандури, като хвърляха по едно око на белия корпус на научния кораб, за да се ори­ентират. Резултатите бяха добри – имаше планктон в изобилие.

Пол бе превключил двигателя на празни обороти и помагаше на Гамей с последния улов, когато и двамата дочуха странно свистене. Вдигнаха глави и се спогледаха озадачено. После извърнаха очи към кораба. Всичко изглеждаше наред. По палубата крачеха хора.

Гамей обаче забеляза някакъв проблясък по повърхността на океана, сякаш отразеното там слънце примигваше като дефектна крушка.

— Погледни небето – посочи тя.

Пол я послуша и остана със зяпнала уста. Облаците сякаш бяха обгърнати във вълмо от сребрист огън, който пулсираше и сияеше ярко. Пол се втренчи слисан в светлинното шоу на небето и накрая заключи недотам по научному:

— А стига бе!

Шумът се повтори, този път по-силно. Сякаш идваше откъм открито море, някъде встрани от кораба. Пол избърса солените пръски от очите си и посочи.

— Нещо се случва на два часа, на около двеста метра.

На повърхността се забелязваше едно относително кръгло петно, което изглеждаше по-тъмно, сякаш върху водата падаше сянка на облак.

— Какво е това? – попита Гамей.

— Не знам – отвърна Пол. – Но расте.

Петното се разширяваше с невероятна скорост – беше около трийсет метра в диаметър. После шейсет и не спираше да расте. По ръба на тъмния кръг се появи бяла ивица, превръщайки се бързо в нисък пенест вал. От дълбините се надигна стон, сякаш самото море викаше от болка.

Тогава центърът на тъмния кръг рязко се продъни и насред океана зейна огромна рана, която растеше с такава скорост, че щеше да ги стигне след секунди.

Ръката на Пол инстинктивно посегна към газта, точ­но когато невидимите пръсти на подводното течение се протегнаха от ширещия се водовъртеж и ги задърпаха към бездната.

Огромната раззината празнота, отворена в морето, се видя само за миг, преди да изчезне зад надигащата се пяна. Тя летеше на парцали от хребетите на водното възвишение. Остра миризма на морска сол изпълни въздуха, сякаш двамата Траут се бяха оказали внезап­но насред рибен пасаж.

Корабът на НУОАИ тръгна към лодката. По пери­лата му се бяха струпали хора, които тревожно сочеха и размахваха ръце. Лодката на Траут беше на косъм да се измъкне от увличащото я течение, когато една голяма вълна се блъсна в тъпия нос на съда и намали скоростта й. Пол стисна зъби, натисна газта докрай и насочи носа по-далеч от кипналия морски котел. Дви­гателят зарева оглушително, клапите сякаш щяха да се пръснат. Лодката завибрира като лист на вятър и успя да дръпне метър-два, преди пипалата на течението от­ново да я повлекат към водовъртежа.

От морските недра се разнесе грохот, толкова мо­щен, че заглуши отчаяния рев на измъчения двигател. Въздухът се изпълни с мощни вибрации, сякаш стоти­ци църковни органи едновременно взеха най-ниската октава. От дупката в океана се издигна гъста, млечнобяла мъгла. А в небето се разрази светлинно шоу и направи целият спектакъл още по-сюрреалистичен. Танцуващите лъчи преминаха от сребристо в синьо и виолетово. Лодката се движеше в стесняваща се спи­рала към пояса от пяна. Нямаше как да се измъкнат. Лодката се издигна по буйния разпенен гребен, който беше станал почти двуметров и на върха му се разкла­ти с такава сила, че Гамей почти падна в морето.

Траут пусна кормилото и се хвърли към жена си. Силните му пръсти се вкопчиха в якето й и той успя да я задържи на борда. Вече бе опасно да стоят прави. Зас­танаха на колене и лакти и се заловиха за едно от въже­тата на надуваемите цилиндри, с които вземаха проби.

Лодката бе изцяло във властта на пенестия гребен. Не стигаше постоянното клатене, ами и се въртяха около оста си, като пияни балерини.

Лодката пое надолу по стръмнината – от едната стра­на бе морето, а от другата – огромна фуния, чиито чер­ни стени се спускаха под четирийсет и пет градуса към дълбините на океана. Изглеждаха твърди като стъкло.

Лодката се плъзна във фунията от черна вода. Сви­репото въртене обаче бе по-силно от гравитацията. Спускането на моторницата приключи около шест метра под пенестия гребен. Подета от центробежната сила, подобно на топче в рулетка, лодката започна да обикаля фунията.