Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Но щом излезе отново на открито, за негова изнена­да от друга горичка се показаха още двама скиори.

Бяха на трийсетина метра зад него, по един от две­те му страни. Той не промени скоростта си и им оста­ви място да го задминат. Но вместо това, те почти се изравниха с него. Отдавна изключеният му мисловен процес се задейства, но беше твърде късно. Мъжете го приклещиха от двете страни.

Възрастният мъж спря в края на наклона. Двамата скиори също спряха, заоравайки в снега, единият под него, другият над него. Мускулите им напираха из­под еднаквите им сребристи екипи, а лицата им бяха скрити от огромни огледални очила. Виждаха се само устните и брадичките им.

Мъжете го наблюдаваха, без да продумат. Явно се опитваха мълчаливо да го сплашат.

Шрьодер се озъби в алигаторска усмивка.

— Добро ви утро! – рече той със западняшкия ак­цент, който бе добил с годините. – Няма по-хубав ден от този, а?

Скиорът над него провлачи по южняшки:

— Ти си Карл Шрьодер, ако не бъркам.

Името, което бе изоставил преди толкова години, му прозвуча шокиращо чуждо, но той продължи да се усмихва.

— Боя се, че грешиш, друже. Казвам се Свенсен. Арне Свенсен.

Скиорът, без да бърза, заби щеките си в снега, свали едната си ръкавица и извади от трикото си пистолет „Валтер“.

— Хайде да не си играем, Арне. Потвърдихме само­личността ти с отпечатъци.

Невъзможно!

— Сбъркали сте ме с някой друг.

Мъжът се позасмя.

— Не помниш ли? Седяхме зад теб в бара.

Шрьодер се разрови в паметта си и си спомни случ­ката в „Хел роринг“, бара за скиори в подножието на планината. Обръщаше бири, както може само един ав­сТрисц, но в един момент се върна от тоалетната на столчето си и откри, че халбата му я няма. Барът бе пълен и той реши, че някой от посетителите погрешка е взел бирата му.

— Халбата! Вие сте били!

Мъжът кимна.

— Наблюдавахме те цял час, но си струваше. Успяхме да свалим читави отпечатъци. Оттогава сме по петите ти.

Отгоре се дочу съскането на още ски.

— Не върши глупости – рече мъжът, хвърляйки поглед по склона и скри пистолета с облечената си в ръкавица длан.

Миг по-късно още един скиор профуча и изчезна по дирята, без дори да забави.

Шрьодер знаеше, че трансформацията му от хлад­нокръвен воин в човешко същество ще го направи уязвим. Ала с годините бе повярвал, че новата му са­моличност успешно го е откъснала от някогашния му живот. Дулото, сочещо към гърдите му, бе убедително доказателство, че греши.

— Какво искате? – попита Шрьодер. Говореше с умо­рения глас на беглец, приклещен до стената.

— Искам да млъкнеш и да изпълняваш. Казаха ми, че си бил войник, тъй че знаеш как се прави.

— Ама че войник – рече другият с неприкрито през­рение. – Виждам само някакъв дедок, който пълни га­щите.

Двамата мъже избухнаха в смях.

Добре.

Знаеха, че е бил войник, но явно не знаеха, че е минал през една от най-прочутите школи за убийци в света. Поддържаше стрелковите и бойни си умения и макар да наближаваше осемдесетте, непрестанните физически упражнения и работа на открито го поддържаха във форма, на която биха завидели мъже на половината от възрастта му.

Шрьодер не загуби спокойствие и увереност. На негова територия бяха – познаваше всяко дръвче и ска­ла наоколо.

— Бях войник отдавна. Сега съм просто старец – той увеси нос и се прегърби, за да решат, че се е предал, а в дълбокия му глас се прокрадна треперлива нотка.

— Знаем за теб много повече, отколкото си мислиш – рече въоръженият. – Знаем какво ядеш, къде спиш. Знаем къде живеете ти и псето ти.

Били са в къщата му.

— Където псето ти живееше – допълни другият.

Шрьодер се взря в него.

— Убили сте кучето ми? Защо?

— Малката ти наденица не спираше да лае. Дадохме му хапче, за да млъкне.

Малкият женски дакел Шатски навярно е лаел, за­щото се е радвал да види хора.

По тялото на Шрьодер се разля хлад. В главата му прозвучаха думите на един от учителите му, професор Хайнц. Психопатът с вид на херувим и нежни сини очи бе възнаграден с учителски пост в манастира „Вевелсбург“ за приноса си към структурата на нацистката ма­шина на смъртта.

С тихия си глас професорът нареждаше как в умели ръце всеки предмет е смъртоносно оръжие. Твърдият край на навит вестник можеше да смачка носа на човек и да натика парченцата кост в мозъка му. Писалката можеше да прониже човек в окото и да го убие мигно­вено. Металният ръчен часовник, опънат върху кокалчетата можеше да строши нечий череп. От колана ставаше отлична гарота, ако нямаш време да развържеш връзките на обувките си…