Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Шрьодер внимателно слезе по склона, като пътьом вдигна пистолета, който онзи беше изпуснал.

— За кого работите? – попита той, когато стигна до злополучния похитител.

Мъжът успя да вдигне разбитите си очила на челото.

— Охранителна компания „Акме“ – отвърна с мъка той.

— „Акме“? – попита Шрьодер с усмивка.

— Големи са, щабът е във Вирджиния.

— Знаеше кой съм, сигурно знаеш и защо ме искат. Мъжът поклати глава.

— Какво щяхте да правите с мен?

— Щяхме да те отведем при едни хора в подножието на планината. Там трябваше да ни чака кола.

— Наблюдавали сте ме дни наред. Знаеш повече, от­колкото ми казваш. Кажи ми всичко – рече той с благ тон. – Давам ти дума, че няма да те убия. Ето! – и хвър­ли оръжието в гората.

Мъжът го гледаше недоверчиво, но реши да рискува.

— Нещо за някакво момиче, намерихме снимката й в къщата ти. Смятат, че знаеш къде е.

— Защо я искат?

— Не знам.

Шрьодер кимна.

— Още нещо. Кой уби Шатски?

— Кого? – Мъжът изгледа Шрьодер, сякаш старецът бе полудял.

— Дакелът ми, шумното куче-наденица.

— Партньорът ми.

— Но не си го спрял.

— Харесвам кучетата.

— Вярвам ти.

Шрьодер пое обратно по склона.

— Не можеш да ме оставиш тук! – извика уплашено мъжът.

Шрьодер спря.

— Казах само, че няма да те убия. Нямах намерение да те свалям на земята. Не се бой. Ще те намерят, когато се стопи снегът.

Температурата същата вечер щеше да падне под нулата. Но още преди това мъжът щеше да се задуши – човешкото тяло не бе пригодено да оцелява дълго време с главата надолу.

Шрьодер стигна до подножието на пистата и се спотаи така, че да наблюдава лесно паркинга. Забеляза черен джип „Юкон“ с матирани стъкла. Край него се разтъпкваха трима души и час по час се взираха нагоре към планината. Запита се кои са, но реши, че няма значение. Засега.

Свали ските, остави ги на стойката и влезе в съблекалнята. Взе раницата си, прибра ботушите в шкафчето си и бързо се преобу, а после се упъти към паркинга, където бе паркирал камиона си.

Шрьодер огледа и там, но не видя нищо подозрително. Стигна бързо до камиона и влезе. Докато изкарваше машината от паркинга, бръкна под седалката, извади пистолет и го постави на коленете си.

Обмисли следващия си ход. Рисковано бе да се върне у дома, затова се насочи извън града, към Националния парк „Глейсиър“. Двайсет минути по-късно спря пред малка, скалъпена сякаш на две на три сграда. Табелата отпред гласеше:

ПАРК „ГЛЕЙСИЪР“, ТУРИСТИЧЕСКА КОМПАНИЯ И КЪМПИНГОВО ОБОРУДВАНЕ.

Това бе едно от начинанията, в което Шрьодер бе инвестирал чрез подставени лица. Зад зданието имаше няколко хижички, които даваха под наем в топлия сезон.

Паркира зад сградата, влезе в своята хижа и свали една проядена от молци глава на лос от стената над камината. Зад нея имаше сейф. Вътре бяха натъпкани пари в брой, които той натика в джобовете на анорака си, както и фалшиви шофьорски книжки, паспорти и кредитни карти.

Шрьодер влезе в банята, обръсна мустаците си и боядиса косата си кестенява, за да съвпада със снимката на личната му карта, след което извади от един килер предварително подготвен куфар. Промяната му отне по-малко от половин час. Бързината бе ключова. Хо­рата, успели да разплетат мрежата от фалшиви самоличности, която той грижливо бе оплел, навярно разполагаха със значителни ресурси. Въпрос на време бе да стигнат до хижите.

На малкото летище в Калиспел може би също имаше наблюдатели. Реши да кара до Мисула и там да нае­ме друга кола. На половината път до целта той спря до една телефонна будка, вкара карта за междуград­ски разговора в апарата и набра един номер. Докато телефонът отсреща звънеше, Шрьодер затаи дъх и се зачуди дали тя все още го помни. Толкова много време бе минало. Вдигна мъж. Размениха си няколко думи. В очите на Шрьодер се изписа разочарование.

В Монтана нямаше ограничения на скоростта. Шрьодер натискаше педала на газта на камиона и се питаше как духът е излязъл от бутилката. Първият път, когато го овладя, беше много по-млад, и сега, на тази възраст, не беше сигурен дали ще успее да се справи.

Замисли се за момичето. Снимката в спалнята му бе направена в студио – така можеха да я проследят. Смя­таше, че компютърните му файлове не са пипнати, но знаели човек? А и телефонните извадки… На стари го­дини явно нехайството го бе надвило. Въпрос на време беше да я открият. Чудеше се как ли изглежда тя сега. За последно я видя на погребението на дядо й. Умът му се зарея обратно към събитията, които ги свързаха.