— А да си се натъкнал на нещо интересно? – попита Дзавала.
Остин го погледна кисело.
— Няма русалки, ако за това ме питаш. Кал, твърди утайки, скали, вдлъбнатини, рибни пасажи и подводен шум. Няма следа нито от кораба ни, нито пък от други кораби.
Адлър поклати недоволно глава.
— Не мислех, че ще е толкова трудно да открием кораб колкото две футболни игрища с всички електронни джаджи, с които разполагаме.
— Океанът е огромен. Но ако някой може да открие „Красавицата“, това е „Трокмортън“ успокои го Остин.
— Кърт е прав. Уредите могат да ни кажат какъв цвят са очите на дънен червей на два километра дълбочина – добави Дзавала.
Адлър се позасмя.
— Не съм експерт в дълбоководна океанската биология, но не знаех, че тези забележителни твари имат очи.
— Джо преувеличава, но леко – усмихна се Остин. – Възможностите на „Трокмортън“ са добър аргумент в полза на онези, които твърдят, че човечеството може да огледа дълбините на океана, без да се намокри. Вместо да се блъскаме в някой подводен апарат като в консерва, пием кафе, удобно настанени на борда, а апаратът върши работата вместо нас.
— А какво мислиш ти за това. Кърт?
Остин се замисли.
— Сигурен съм, че някой като Джо е в състояние да построи подводен робот, който може всичко, освен да ти носи вестника и чехлите.
Дзавала беше не само прекрасен инженер, но и умел механик, който бе проектирал и ръководил построяването на многобройни подводни апарати за НАМПД.
— Хм – стрелна го престорено учудено Джо. – В момента работя точно върху нещо такова. Освен всичко друго, ще може да прави и страхотни маргарити.
— Джо го каза вместо мен – Остин посочи мониторите по стените. – Липсва едничкото, което пази човечеството да не атрофира като неупотребяван крайник – приключението.
Адлър се усмихна. За пореден път се убеждаваше, че бе постъпил правилно, като потърси помощ от НАМПД. Знаеше, че Остин и Дзавала са сред най-добрите учени, които се занимават с океански изследвания. Но с атлетичния си вид, постоянните шеговити задявания и вярното си приятелство приличаха повече на приключенци от осемнайсети век, отколкото на учени. Или поне не приличаха много на капризните и необщителни учени, които Адлър познаваше.
— За приключението! – той вдигна чашата с кафе.
Остин и Дзавала също вдигнаха своите.
— Може би е време да включим специалист по вълните в екипа за специални операции – намигна Остин на Джо.
Мониторът на сонара зажужа тревожно и прекъсна смеха на тримата мъже.
Остин остави чашата с кафето и приближи към екрана. Погледа го няколко секунди и се обърна към професора с усмивка.
— Преди малко каза, че искаш да огледаш „Южна красавица“ преди да ни споделиш теориите си.
— Точно така. Надявам се да разбера защо „Красавицата“ е потънала.
Остин завъртя монитора, така че професорът да види смътните контури на кораб на сто и петдесет метра под тях.
— Скоро ще разбереш.
Океанът беше белязал „Южна красавица“.
Мощните фарове на безпилотния апарат осветиха не великолепния плавателен съд, който се беше носил сред океана като подвижен остров, а негов призрак. Синият му корпус бе покрит със сивкаво-зеленикава растителност, подобна на рунтава кучешка козина.
Дребни живи същества се бяха заселили сред водораслите. Рибни пасажи се стрелкаха из всяко кътче на някогашния кораб, превърнат в огромен инкубатор на подводен живот. Дистанционният безпилотен апарат, или ДБА, както го наричаха, се отдели от кърмата на „Трокмортън“, малко след като Остин уведоми командването, че са открили кораба. ДБА приличаше повече на хладилник, отколкото на подводен апарат за изследване. Беше дълъг около два метра, а широк и висок – около един. Въпреки формата си обаче апаратът беше истинско чудо на подводните изследвания. Беше конструиран перфектно и беше в пъти по-добър от по-ранните подобни машини. Накратко ДБА представляваше подвижна океанска лаборатория, извършваща разнообразни научни изследвания.
На борда му имаше две видеокамери, чифт манипулаторни щипци, инструменти за събиране на проби, сонар и канали за дигитална информация. Апаратът бе свързан с кораба с фиброоптичен кабел, осигуряващ комуникация и пренос на образи и друга информация в реално време. Апаратът бе снабден с електрически двигател с мощност четиридесет конски сили и бързо измина сто и петдесетте метра до кораба, застинал на дъното.
Джо Дзавала управляваше подводния робот с джойстик. Дзавала бе опитен пилот, със стотици часове управление на хеликоптери, малки самолети и турбовитлови машини, но за днешната му задача щеше да е по-подходяща ловката ръка на пристрастен към видеоигрите пубертет.
Читать дальше