Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Остин придърпа стола си до компютъра и се вгле­да в изображението. На пръв поглед символите бяха пръснати хаотично из целия световен океан, но се за­белязваха и няколко струпвания.

— Забелязваш ли нещо необичайно? – попита Адлър.

— Тези четири кръгови струпвания в Атлантическия океан са на едно и също разстояние едно от друго, включително от мястото, където се намираме сега… Две в Северната част на Атлантика и две в южната част. Ами в Тихия?

— Радвам се, че попита – професорът премести изо­бражението и на монитора се показа Тихият океан.

— Четири подобни струпвания. Странно! – възкли­кна Остин.

— И на мен така ми се стори – професорът се подс­михна. – Измерих ги. Равно отдалечени са във всеки от океаните.

— Какво намекваш, професоре?

— Намеквам за предумишлен план. Тези вълни са ра­бота или на Бог, или на човек.

Остин се замисли какво би могло да значи това.

— Има и трета възможност – добави след малко той. – Човек, който се прави на Бог.

— Което е невъзможно, разбира се – вдигна изумено рунтавите си вежди Адлър.

— Така ли мислиш? – подсмихна се Остин. – Чове­чеството има дълга история в опитите да овладее сти­хиите.

Но да овладееш океана е… е просто бълнуване на болен мозък.

— Съгласен съм, макар да е имало такива опити… недодялани, но ефективни. Вълноломите и дигите например имат столетна история.

— Бях консултант на венецианския проект за морски шлюз, тъй че знам какво имаш предвид. Не е трудно на човек да му хрумне, че иска да контролира океана и да не му позволи, например, да залее Венеция. Трудно е обаче конструктивното решение. Още по-трудно е да се създават вълни-великани.

— Но не е невъзможно – не отстъпваше Остин.

— Не, не е невъзможно…

— Мислил ли си как може да стане? Огромни подводни експлозии?

— Малко вероятно – поклати глава Адлър. – Ще ти трябва атомна експлозия, която няма как да остане незабелязано. Други идеи?

— Не, за съжаление – отвърна Остин. – Но е нещо, което НАМПД задължително трябва да проучи.

— Нямаш представа колко се радвам да го чуя – въздъхна Адлър с облекчение. – Мислех, че полудявам.

В този момент през главата на Остин мина светкавична мисъл.

— Джо се чудеше дали работата на двамата Траут не би могла да осветли загадката – погледна той професора.

— Да, помня. Спомена, че ваши колеги от НАМПД също работят по проект наблизо.

Остин кимна.

— На юг от нас. В момента са с група учени на борда на „Бенджамин Франклин“, кораб на Националното управление за океански и атмосферни изследвания. Проучват биологичните последствия от гигантските вълнения в Атлантическия океан.

— Както казах, не бих изключил нищичко. Със сигурност си струва да обърнем внимание и на това изследване.

— Щом се върнем в пристанището, ще поговорим с тях за резултатите им.

— Защо да чакаме дотогава? – попита Адлър.

Той щракна няколко клавиша и на монитора се по­яви уебсайт с изображение на средноатлантическия бряг.

— Сателитът, направил тази снимка, може да регис­трира обект с размерите на сардина.

— Невероятно! – Остин се доближи до екрана.

Адлър натисна бутона на мишката.

— Сега пък виждаме температурата на океана. Тази кафяво-червена панделка е Гълфстрийм. Сините зони са студена вода, а петънцата в охра са въртопчета топ­ла вода. Ще приближа към нашия кораб…

Едно от охрените петънца изпълни екрана, а край него се очертаха контурите на два кораба.

— Ето това е „Трокмортън“. Другото навярно е ко­рабът на НУОАИ. Еха! Още се изумявам от тези неща.

Остин се надвеси над рамото на Адлър.

— А какво е това кръгче в югоизточния квадрант?

Адлър уголеми изображението.

— Въртопче… Хм… Държи се странно. Числата, кои­то се променят в тези прозорчета, показват скоростта и нивото на водата. Нивото в това въртопче спада, а скоростта се увеличава.

Адлър прикова поглед в екрана. Завихрянето, вече почти идеален кръг, продължаваше да расте.

Божичко!

Какво става?

Професорът посочи с пръст.

Пред очите ни се ражда огромен водовъртеж.

Гамей Морган-Траут внимателно прехвърли уреда за събиране на материал през лявото перило на науч­ния кораб на НУОАИ. Деветлитровият пластмасов ци­линдър потъна под покритите с пяна вълни. Тя отпусна тънкия свързващ кабел и цилиндърът бавно се заспуска към дъното.

Когато контейнерът се напълни с вода и автоматично се запечата, Гамей го заиздърпва. Съпругът й Пол Траут се притече на помощ и го изтегли на борда. Той откачи цилиндъра от кабела и го вдигна срещу слънце­то, сякаш оглеждаше нюансите в чаша вино.