Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Годината бе 1948-ма. Живееше в колибата си в Монтана. Макар в швейцарските му сметки да имаше ог­ромни суми, той преживяваше, като се хващаше на работа тук-там, а през сезона развеждаше туристи из „Глейсиър” Един от клиентите му, бизнесмен от Дет ройт бе забравил списание в хижата си. Шрьодер сам чистеше хижите, намери списанието и го прелисти набързо. Тогава разбра какво се е случило с Ласло Ковач след потъването на „Вилхелм Густлоф“.

Статията описваше компания, основана от доктор Януш, предприемчив бежанец от Унгария. Корпорацията му пускаше на пазара иновативни потребителски продукти, всички разработени на принципа на електромагнетизма, а той бе станал милионер. Шрьодер се усмихна. Нямаше снимка на уединения изобретател, но геният на Ковач личеше във всеки описан предмет.

В този момент нямаше почти никаква работа – на прехода на сезоните между ските и планинарството. Затова на другия ден той просто събра малко багаж и се качи на влака за Детройт. Откри лабораторията на Януш в една невзрачна сграда. Наложи се да попита няколко души, преди да успее да стигне до нея.

Паркира колата и се втренчи в предния вход. Търпението му накрая бе възнаградено. Пред зданието мина лимузина, но вместо да спре, заобиколи и влезе през задна уличка. След това отново тръгна, а Шрьодер не успя да види кой се качва. Той последва колата до богатия квартал „Грос пойнт“, където живееха много от важните клечки в автомобилната промишленост. Изгуби следите на лимузината, след като тя се скри зад портите на някакво оградено имение.

На следващия следобед отново зачака пред лабораторията. Паркира така, че да вижда добре задната уличка. Когато лимузината се показа отново, той излезе и наближи уличката. Шофьорът, докато държеше задната врата отворена, хвърли поглед към Шрьодер, но навярно го помисли за клошар.

От един страничен вход се подаде мъж и отиде до автомобила. И той погледна към Шрьодер, понечи да се кичи в колата, но се спря и се усмихна широко. За изненада на шофьора, богатият му шеф притича до клошаря и го прегърна здраво.

— След всички тези години! Какво, за Бога, правиш тук? – изумен попита Ковач.

— Реших, че може да искаш да се повозим заедно – рече Шрьодер, отвръщайки на усмивката.

Ковач се престори на ужасен.

— Не, ако караш ти.

— Добре изглеждаш, стари друже.

— Ти също! Но си някак различен. Отначало не бях сигурен, че си ти. Но все пак си ти.

— Не биваше да идвам – рече Шрьодер.

— Моля те, било ни е писано да се срещнем отново. За толкова пеша съм ти благодарен.

— Стига ми да знам, че си добре и успяваш. Сега трябва да вървя.

— Искам да поговорим – рече Ковач. Заръча на шофьора си да почака и поведе Шрьодер към лабораторията.

— Празно е – уточни той.

Преминаха през помещения, пълни с електрически прибори, правени като за лабораторията на Франкенщайн, и се настаниха в луксозен офис.

— Наистина добре се справяш – огледа се Карл. – Радвам се.

— Имах голям късмет. А ти?

— Доволен съм, макар че домът ми не е толкова великолепен, колкото твоят.

— Ходил си до дома ми? Разбира се, трябваше да предположа. Покриваш всички бази, както казват тук във втората ни родина.

— Имаш пи семейство?

По лицето на Ковач премина сянка, но после се усмихна.

— Да, ожених се отново. А ти.

— Много жени, но си оставам сам.

— Жалко. Искам да те запозная с жена си и дъщеря си.

Шрьодер поклати глава. Не биваше да правят това. Ковач отвърна, че разбира. Присъствието на Шрьодер би повдигнало твърде много въпроси. И двамата още имаха врагове. Поговориха около час, а накрая Шрьодер зададе въпроса, който се беше загнездил в умовете и на двамата.

— Предполагам, че си погребал честотите?

Ковач почука по челото си.

— Тук горе, веднъж и завинаги.

— Сигурно знаеш, че се опитаха да се възползват от труда ти. Руснаците откриха материалите ти в старата лаборатория и се опитаха да ги използват.

Ковач се усмихна.

— Аз съм също като лелята, която записва рецепта­та си за курабийки за семейството, но пропуска важна съставка. Експериментите им няма да ги отведат далеч.

— Но опитаха. Втората ни родина също, когато правителството разбра какво правят руснаците. След това експериментите спряха.

— Няма защо да се тревожиш. Не съм забравил какво причини работата на първото ми семейство.

Доволен от отговора, Шрьодер каза, че трябва да тръгва. Ръкуваха се и се прегърнаха. Шрьодер даде на Ковач адрес, където да го намери при нужда. Обещаха си да говорят отново, но последваха години мълчание. До онзи ден, в който Шрьодер провери анонимната си пощенска кутия и откри съобщение от унгареца.