Клайв Къслър - Смяна на полюсите

Остин врътна кормилото и увеличи парата. По асфалта колата се движеше с лекота и финес като млада кобила, нетърпелива да тича. Твърдите гуми свистяха. Подмина няколко коли, докато мотоциклетистите още го гонеха, а когато остана сам на пътя, увеличи скоростта до сто и двайсет. Видя един знак за отбивка и леко натисна спирачките. Преследвачите също намалиха. Явно очакваха някакъв номер.

Остин зави по отбивката и се изстреля по главната магистрала. Сменяше лента след лента, но по-маневрените мотоциклети не го изпускаха. Опита се да увеличи скоростта – първо сто и трийсет, после сто и петдесет. Едва виждаше, толкова силно блъскаше вятърът в лицето му.

— Къде е пътната полиция, когато ти трябва? – провикна се Остин.

Карла се бе свила на седалката, опитвайки се да се предпази от вятъра.

— Какво?

— Имаш ли мобилен?

— Искаш да говориш по телефона? – погледна го изненадано тя.

— Не, искам ти да говориш. Обади се на щатската полиция, кажи им, че някакъв ненормалник в старинна червена кола и едни мотоциклетисти в униформи от гражданската война се гонят по магистралата. Това би трябвало да ги накара да се размърдат.

Карла кимна и затърси телефона. Натисна един 0 спешните номера и когато се свърза, предаде думите на Остин.

— Казаха, че ще пратят някого, но не съм сигурна, че ми повярваха.

Мотоциклетистите отново наближиха. Колата за­почна да изнемогва. Остин трябваше да следи различ­ните прибори за ниво на водата, налягане и т. н., но бе твърде зает да шофира и да се измъква от ловките мотоциклетисти.

Внезапно по асфалта се плъзна сянка. Остин вдигна глава – хеликоптер.

— Бързо действат!

— Не е полиция – каза Карла. – Телевизионен хели­коптер е.

Машината лесно поддържаше скорост. Остин отча­яно се мъчеше да измисли нещо, но вече нямаше много възможности. Подминаха още една отбивка. В огледа­лото Остин видя, че моторите забавят и свиват по нея.

— Приятелите ни изоставиха – каза той.

Карла се обърна, тъкмо когато и последният мотор свърна встрани.

— Защо?

— Заради камерата не искат да ги дават по новините в шест Остин намали до по-нормалните сто километра в час. Махнаха на хеликоптера.

Още махаха, когато три коли от щатската вирджинска полиция ги настигнаха. Остин спря сред ескорт от коли с проблясващи лампи и пищящи сирени. Полицаите веднага го обградиха. Остин им разказа за шестимата мотоциклетисти. Предложи им да се свържат с някого от НАМПД, който да потвърди самоличността му. От хеликоптера на телевизионния канал потвърдиха версията за преслед­вачите. След около час Остин си получи книжката и дамата с Карла можеха да си вървят.

Спряха на една автомивка, за да измият колата от тревата и пръстта и Остин с изумление установи, че колата е невредима.

Когато малко по-късно двамата се упътиха към пар­кинга на бойното поле, зрителите, които вече си тръг­ваха, им се усмихваха и им махаха приятелски, щом ги видеха. На паркинга търпеливо ги чакаше висок тъм­нокос мъж с пъстри очи.

Остин спря и се усмихна.

— Здрасти, Дърк! Мерси, че ми зае колата.

— Видях ви да летите между двете армии с „Ангелите на Ада“ по петите ви. Какво стана.

— Това е Карла Януш. Карла, това е Дърк Пит.

Пит дари Карла с най-очарователната си усмивка.

— Чаках с нетърпение да се запознаем госпожице Януш

— Благодаря!

— До колко я докара? – обърна се Пит към Остин.

— Около сто и петдесет.

— Впечатляващо! Стигал съм само докъм сто и трийсет.

— Извинявай, че ни те питах, но ни трябваше спешно. Искаха да ни убият.

— Колата е само реплика, не го мисли – Пит огледа автомобила за щети и когато не видя, каза: – Не всеки притежава кола, участвала в третата битка при Бул Рън

В този момент мобилният телефон на Остин засви­ри блус. Той се извини и вдигна. Беше Барет и звучеше развълнуван, а някъде близо до него ръмжеше двигател.

— Почти не те чувам – каза Кърт. – Какъв е този шум?

— Винаги мисля по-добре на мотора. Мисля, че раз­брах.

— Какво разбра?

— Стихчето! Код е! Имам формулата за антидота!

Остин замлъкна от изумление. – Повтори! – успя да каже накрая той.

— Антидота! – извика Барет, мислейки, че Остин просто не го чува. – Намерих антидота на Ковач за раз­местването на полюсите.

Малко след като горещото бразилско слънце се спусна зад планините, красивият стометров лайнер „Полярно приключение“ излезе от пристанището в Рио де Жанейро и пое на юг към открития Атлантик с петнайсет възела в час.