Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— А как би могъл да обърнеш посланието наопаки? – погледна го скептично Карла.

— Не бих могъл. Но можех да тълкувам думите по-свободно и да карам отзад напред. Така и направих. И отново се получи безсмислица. Тогава се сетих – докато карах, осъзнах, че не бива да са думи. Беше каквото си е, поредица от букви. А щом разбих тази бариера, реших, че трябва да има и числа. Върнах се към компютъра. Някои букви показваха, че следващият знак е число, а не буква. Буквата А, пред която има друга буква, означава 1, а Б означава 2.

— Напълно ме загуби – въздъхна Остин.

По озадачения вид на Карла личеше, че и тя се лута в царството на шифрите.

Барет остави листа и взе една салфетка.

— Уравнение е.

— Уравнение за какво? – попита Остин.

— Само по себе си няма смисъл, но трябва да гледаме в контекст. Ковач е искал само Карла да прочете съобщението. Казал ти е, че стихът винаги ще е с теб, когато ти потрябва.

— Това, което си мисля, ли ми казваш? – попита Остин.

— Досетих се само преди няколко минути, тъй че не мога да съм сигурен, докато не проверя, но ми се струва, че Ковач ни е дал набор електромагнитни честоти.

— Антидотът! – прошепна Карла.

Остин взе внимателно салфетката, сякаш можеше да се разпадне.

— Това може да неутрализира полярното измествано? – погледна я със страхопочитание той.

Адамовата ябълка на Барет подскочи няколко пъти.

— По дяволите, така се надявам!

Карла се приведе напред и целуна Барет по плешивото теме. -

— Ти успя!

Барет обаче не приличаше на човек, който току-що е спасил света. Напротив изглеждаше притеснен и печален.

— Може би… Боя се, че нямаме много време.

— Какво се опитваш да ни кажеш? – погледна го изненадано Остин.

— След срещата ни подслушвах телефонните разговори през бръмбара в имението на Гант. Разговаряха с Маргрейв. Мисля, че вече са напуснали страната.

— По дяволите! Къде са отишли?

— Нямам представа. Маргрейв така и не ми сподели плановете си за първата фаза. Но не се тревожа къде са отишли, а какво правят. Мисля, че са готови да реализират плановете си.

— Колко време имаме според теб?

— Трудно е да се каже – сви рамене Барет. – Целта е Южният Атлантик. Не участвах в последните обсъждания, затова не знам точно къде. Когато са там, въпрос на часове ще е да натиснат копчето.

Остин върна салфетката на Барет.

— И казваш, че това може да се преведе в нещо, което бихме могли да използваме, за да неутрализираме изместването?

— Разбира се! По същия начин, по който формулата E=mc2 се е превърнала в ядрена бомба. Трябват ни само ресурси и време.

— Ще получиш всички необходими ресурси. А колко време ще ти трябва?

— Освен време, ще ми трябва и помощ. Мой беше планът и умаленият модел за спусъка, но други работиха по същинския строеж.

— Ще ти намеря помощ. Колко време ти трябва?

— Седемдесет и два часа. Може би… – рече тихо Барет.

— Май чух трийсет и шест часа – стрелна го Остин.

— Колко ще е голяма машината?

— Много голяма! Нали си виждал онези в корабите-предаватели.

— Леле! – непоклатимата увереност на Остин взе да се разклаща, но пъргавият му ум вече работеше на пълни обороти. Какво ще правим с това нещо, след като го построиш?

— Ще трябва да покрие с лъченията си приблизително същата площ като полярното изместване. Ще трябва да измислим начин да пренесем неутрализатора до келта Спайдcр поклати шава. – По дяволите! Аз съм отговорен за всичко.

Въпреки страховития си вид, Барет имаше доста крехка психика. Остин виждаше, че вината го изяжда отвътре, а в това състояние нямаше да им е от полза.

— Точно заради това не се сещам за по-подходящ от теб да реши проблема. Остави превоза на мен. Знам как ще го направим.

Остин стана от стола и остави няколко банкноти на масата. Когато се озоваха навън, Спайдър се упъти към мотоциклета си.

— Накъде? – попита го Остин.

— Ще покарам.

— Ще се обадя на някого да го прибере – рече Остин и хвана Барет под ръка. – Твърде е рисковано сега да караш сам.

Карла хвана Барет за другата ръка и тримата тръгнаха към джипа. Докато караха към Вашингтон, Остин се обади на Дзавала и му каза, че има важна работа за него.

— Заемам се веднага – заяви Джо, щом чу подробностите. – Говорих с Пол и Гамей. Имат добри новини. Проследили са със сателит кораба-предавател до Рио и вече пътуват натам.

След по-малко от час Остин паркира в гаража на централата на НАМПД и тримата се качиха на третия етаж. Коридорите бяха тихи и тъмни, с изключение на слабата светлина, която се процеждаше от кабинета до конферентната зала. Дзавала бе довел Хибет, както му бе казал Остин.