Клайв Къслър - Смяна на полюсите

— Явно съм сгрешила, като си мисля, че Гражданската война е приключила.

— Да, явно много неща не знаеш – отвърна Остин. – Войната срещу агресията на Севера продължава с пълна пара. Извикай името на генерал Робърт Лий през прозореца и ще намериш достатъчно доброволци за възстановка на битката при Гетисбърг.

Остин караше в колоната, докато стигнаха до огро­мен паркинг, разположен до обширно поле. Остин го прецени на около десет декара. Паркираха и се вляха в тълпата зрители и участниците, вървящи към полето.

Знаците по пътя обявяваха, че военната демонстрация парадът на парни автомобили е в полза на Приятелите на Манасас парк.

Остин спря един брадат мъж в сива униформа на офицер от армията на Лий.

— Стоунуол Джаксън на вашите услуги – каза мъжът с елегантен поклон.

— Приятно ми е да се запознаем, генерале. Добре изглеждате, предвид всичко, което сте преживял. Чудя се, можете ли да ми кажете къде са разположени старите парни автомобили?

Джаксън примижа и подръпна замислено брадата си.

— Ако трябва да сме точни, колите са били изобретени през 1861-ва година, затова не знам за какво говорите, сър. Но ако знаех, щях да предположа, че са край химическите тоалетни, които също нямахме по наше време.

— Благодаря ви, господин Джаксън, приятна битка!

— За мен беше удоволствие – отвърна той и галантно вдигна шапка за поздрав към Карла.

Докато го изпращаше с поглед, тя каза:

— Съвсем насериозно взима ролята си.

Остин се усмихна.

— При Манасас е била първата голяма битка от Гражданската война. Конфедератите са си мислели, че ще прегазят съюзниците. Хората даже са слизали от Вашингтон с кошниците си за пикник, както правят и днес. В началото конфедерацията наистина е имала предимство, но съюзниците са се прегрупирали.

— А защо не сме на мястото, където наистина се е провела битката? – попита Карла.

— Опитаха да направят възстановка там преди няколко години, но нещата малко излязоха от контрол, затова сега се прави на частна земя.

Карла се огледа.

— Разбирам какво имаш предвид с „излязоха от контрол“.

Остин се ухили.

— Както би казал старият Стоунуол: „Пази си кръвта. Югът пак ще се надигне.“

Шестимата мъже, които спряха с мотоциклетите си пред паркирания микробус, приличаха на клонинги, излезли от една лаборатория. Всички имаха кози брадички, а косата им оформяше клин към челото. Приликата със Сатаната бе очевидна.

„Легионът на Луцифер“ бе екстремистка групировка неоанархисти, които смятаха, че насилието, когато става дума за кауза, е не само оправдано, но и наложително. Подобно на налудничавите си предшественици – бомбаджиите бяха отлъчени от иначе пацифисткото анархистко движение, което не искаше да има нищо общо с тях. Ето защо те пътуваха от град на град с мотоциклетите си и оставяха хаос след себе си.

Когато Маргрейв стана част от неоанархисткото движение, той се възползва от помощта на легиона. След като „елитът“ разполага с полицаи, които имаха право да използват физическа сила, а понякога и да убиват, той и хората му също трябваше да имат подобна възможност. Плащаше от джоба си на легиона и ги използваше като своя лична преторианска гвардия. Развесели се, когато разбра, че са си пуснали брадички и са оформили косите си така, че да добият неговия естествен „сатанински“ вид. Но след няколко неочаквано кървави протеста, в които бяха участвали, той разбра, че легионът не подлежи на контрол.

Плащаше им, но ги използваше все по-рядко. Ето защо с радост прие предложението на Гант да използва професионална охранителна компания. Маргрейв се изненада, че Гант му предложи да използва легиона срещу Остин, но се съгласи, защото, ако нещо се объркаше, властите щяха да решат, че бандата е действала на своя глава.

Маргрейв познаваше психопатичните наклонности на легиона много по-добре от Гант и затова настоя Дойл да ги наглежда.

Микробусът стоеше кротко паркиран и вече без сти­кера на транспортната служба. Когато моторите спряха до него, Дойл слезе и огледа странната шайка с при­ятелска усмивка, зад която се криеше презрението му.

Самият той бе хладнокръвен убиец, но от стъклените им погледи, залепените за лицата усмивки и тихите им гласове, дори него го побиваха тръпки. Надяваше се Гант да знае какви ги върши. Налагаше му се от време на време да работи с тези типове и винаги го праве­ше неохотно. Собствените му изблици на насилие бяха по-контролирани и пресметнати. Убиваше по работа: