Клайв Къслър - Смяна на полюсите

За да премахне съперник, да се отърве от информатор… Поведението на легиона обиждаше чувството му за ред. Дойл посочи тюркоазения джип, паркиран наблизо.

— Остин и жената вървят към бойното поле. Трябва да ги намерим.

Членовете на легиона сякаш бяха способни да об­щуват без думи. Тръгнаха едновременно като ято пти­ци или рибен пасаж. След това се разпръснаха из пар­кинга в синхрон. Забелязаха камион на фирма за кос­тюми „Отнесени от вихъра“. Един от служителите разтоварваше стойка със старинни костюми за онези участници, които не си носеха. В миг човекът се оказа обграден от шест ухилени клонинга. Единият го повали в безсъзнание с разгъваща се палка, а останалите скриха сценката с телата си.

Изтикаха мъжа в каросерията и затършуваха из дрехите докато открият каквото им трябва. Отнесоха плячката в микробуса на Дойл и се преоблякоха. От микробуса вместо рокери с дънки и тениски слязоха трима конфедерати и трима съюзници с рязани пушки в ръце. Върнаха се по моторите и се разпръснаха като гладни вълци, дебнещи плячка.

Дойл излезе от микробуса и се скри в тълпата. Дока­то се провираше край зрители и участници, очите му шареха като радари. Имаше съвършено зрение и остри­ят му поглед различи от далеч светлата коса на Остин. След миг зърна и красивата и стройна Карла Януш.

Откачи радиостанцията от колана си и бързо свика легиона.

Остин откри парните автомобили – около двайсет стари „Стенли“-та, паркирани в единия край на поле­то. Обхождаше ги мъж на средна възраст с тефтер с твърди корици в ръка.

— Търся някой с малко влияние – пошегува се Остин.

— Няма да намериш човек с по-малко влияние от мен – усмихна се мъжът и протегна ръка. – Дъг Райли, аз съм президентът на вирджинския клуб на „Стенли стиймър“. Какво мога да направя за вас?

— Търся един от собствениците, Дърк Пит.

— О, разбира се, негова е репликата на автомобила, участвал в Купата на Вандербилт през 1906 година – Райли посочи една червена кола без покрив, чийто дълъг заоблен капак приличаше на ковчег. – Имало е само два оригинала и нито един от тях не е оцелял до наши дни, доколкото знам. Но са били с двигатели на „Стенли“. Вървели са чудесно по нанагорнище.

— А коя е вашата?

Райли ги отведе до една лъскава черна лимузина, модел 1926 година, като обясняваше уникалните характеристики на колата с глас на горд родител.

— Знаете ли нещо за тези стари машинки?

— Веднъж карах една на едно рали. Но да си призная честно, повече гледах приборите за управление, отколкото пътя.

— Добро обобщение – рече Райли през смях. – „Стенли“ е бил най-бързият и мощен автомобил за времето си. През 1906 г. точно „Стенли“ счупил световния скоростен рекорд с малко над 200 километра в час. В мига, когато настъпиш газта тези коли вече са на пълни обороти, докато повечето бензинови автомобили още превключват скоростите.

— Странно е, че не караме парни автомобили и до днес – каза Остин

— Братята Стенли не са искали масово производство. Хенри Форд произвеждал за един ден толкова автомобили, колкото те за една година. През 1912 година „Кадилак“ въвел електрическия стартер. На тези тук вече им подаваме пара, за да спестим време от старта. Ако братята Стенли са можели да измислят как колите им да стартират по-бързо и да подобрят производствения процес и маркетинга, никой днес нямаше да кара това, което навремето са наричали „двигатели с вътрешно взривяване“… Извинете, отплеснах се.

— Няма проблем – усмихна се Карла. – Беше ми много интересно.

Райли се изчерви.

— Всички други собственици отидоха да гледат възстановката на битката. Аз още наглеждам нещата тук. Когато битката свърши, ще започнем автомобилното шествие.

Остин благодари на Райли и двамата с Карла тръгнаха към възстановката на битката. Отдалеч се чуваше трясъка на мускети и артилерия – явно сражението бе започнало. Докато вървяха към бойното поле, виждаха полюшването на тълпата, зяпнала в настъпващите една срещу друга армии в синьо и сиво. Още двайсетина души вървяха пред тях към възстановката. Остин тъкмо разказваше на Карла подробности за битката при Бул Рън, когато с крайчеца на окото си зърна, че някакъв човек се движи срещу тълпата, а не с нея. Мъжът застана на пътя им, на около двайсет метра пред тях. Беше Дойл, бандитът на Гант.

Кърт виждаше суровото изражение на лицето му. Дойл бръкна под якето си. В ръката му проблесна пистолет. Остин дръпна Карла и тръгнаха в обратната посока.