Клайв Къслър - Саботьорът

— Може да е анархист.

— Зная. Но защо му е да избива всички тези хора? Всъщност — продължи да разсъждава той — сякаш съзнателно се опитва да всява ужас. Но какво печели по този начин?

Марион отговори:

— Публичното унижение за железниците „Южен Пасифик“.

— Определено го постига.

— Може би, вместо да мислиш като радикалист, анархист или луд, трябва да започнеш да мислиш като банкер.

— Какво искаш да кажеш? — Той я погледна объркано. Марион отвърна с ясен и нетрепващ глас:

— Представи си само какво струва всичко това на Озгуд Хенеси.

Бел кимна замислено. Иронията в това да мислиш като банкер не му беше чужда, при положение че самият той бе обърнал гръб на готвената за него кариера в могъща семейна банка. Докосна бузата й:

— Благодаря ти — каза. — Даде ми доста храна за размисъл.

— Слава богу — произнесе Марион и додаде закачливо: — Предпочитам да размишляваш, отколкото да влизаш в престрелки.

— Престрелките ми харесват — отвърна шеговито Бел. — Фокусират ума. Макар че в този случай може би е по-правилно да говорим за дуели със сабя.

— Дуели?

— Много странно. Убил е Уиш и още един човек с оръжие, което подозрително напомня сабя. Въпросът е как успява да надвие човек, въоръжен с огнестрелно оръжие. Не можеш просто така да скриеш цяла сабя.

— Ами сабя, маскирана като бастун? Доста мъже в Сан Франциско носят такива бастуни за самозащита.

— Да, но докато успееш да я извадиш от ножницата човекът срещу теб разполага с достатъчно време да стреля пръв.

— Е, ако реши да се изправи срещу теб със сабя, ще съжали. Дуелирал си се за Йейл.

Бел поклати глава с усмивка.

— Фехтувал, не дуелирал. Между спорта и истинската битка има доста голяма разлика. Спомням си, че треньорът ми, който имаше опит в дуелите, разказваше как при фехтовката маската крие очите на противника. Както твърдеше той, щом влезеш в истински дуел, с ужас забелязваш първо студения поглед на човек, взел решението да те убие.

— Беше ли?

— Бях ли какво?

— Ужасен. — Тя се усмихна. — Не се преструвай, че никога не си влизал в дуел.

Бел отвърна на усмивката й.

— Само веднъж. И двамата бяхме много млади. И при вида на шуртящата червена кръв бързо се убедихме, че в действителност нямаме желание да се убиваме един друг. Всъщност все още сме приятели.

— Ако търсиш специалист по дуелите, едва ли в днешно време са останали чак толкова много от тях.

— Може да е европеец например — размишляваше Бел. — Италианец или французин.

— Или немец. С един от онези ужасни хайделбергски белези на бузата. Марк Твен не описваше ли как сами си махали шевовете и поливали раната с вино, за да накарат белега да изглежда дори още по-грозно?

— Вероятно не е немец — каза Бел. — Техният специалитет са мощните замахващи удари. Промушваното, убило Уиш и другия човек, е по-скоро в италиански или френски стил.

— Или е учил там? — предложи Марион. — Американец, завършил в Европа. Във Франция и Италия има предостатъчно анархисти. Може би там се е присъединил към тях?

— Все още не мога да проумея как успява да изненада мъж, въоръжен с пистолет. — Той демонстрира с жест. — За времето, необходимо да извади оръжието, можеш да пристъпиш и да го цапардосаш по носа.

Марион се пресегна през чаените чаши и взе ръката на Бел:

— Честно казано, за мен ще бъде удоволствие, ако единственото, за което ми се налагаше да се тревожа, бе разкървавеният ти нос.

— В този момент нямам нищо против разкървавения нос или дори една-две повърхностни рани.

— Защо?

— Спомняш ли си Уебър и Фийлдс?

— Двамата забавни стари джентълмени. — Уоли Кисли и Мак Фултън я бяха завели на вечеря при последното си минаване през Сан Франциско и през цялата вечер не бе престанала да се залива от смях с тях.

— Уоли и Мак често повтарят: „Разкървавените носове са сигурен знак за напредък. Ако противни ти цапардоса един по носа, можеш да бъдеш сигурен, че си тръгнал в правилната посока“. Например ако сега ме цапардосат по носа, ще ми дойде добре.

Коментарът му накара и двамата да се усмихнат.

В този момент във фоайето на хотела влязоха две жени, пременени с шапки и рокли по последната мода и минаха пред погледите на всички сред взрив от пера и коприна. По-младата от тях бе така поразителна, че много от сведените вестници останаха забравени в скутовете на собствениците си.

— Какво красиво момиче! — възкликна Марион.

Бел вече я беше забелязал в огледалото.