Клайв Къслър - Арктическо течение

— Наричали са рутения, открит в района, черна коблуна — спомни си Пит и огледа картата за възможно географско обяснение на името.

— Коблуна. Това е инуитска дума — обясни Пърлмутър, извади грубо подвързания ръкопис и разгърна пожълтелите листове.

— Да — каза Пит. — Това е инуитската дума за бял човек.

Пърлмутър почука с пръст отворения ръкопис.

— През 1860 година един нюйоркски журналист, Стюарт Лутнър, потърсил отговор на загадката за Франклиновата експедиция. Заминава за Арктика и прекарва седем години в инуитско селище, научава езика и обичаите им. Обхожда околностите на остров Кинг Уилям и разговаря с всички жители, за които може да се допусне, че е възможно да са имали вземане-даване с Франклин и екипажа му. Наученото обаче е твърде недостатъчно и той се завръща в Ню Йорк обезкуражен, тъй като изобщо не намира отговор на въпросите си. По някакви причини решава да не публикува откритията си, дори изоставя записките си, за да ги събере при повторното си пътуване до Арктика. Когато го прави, се жени за млада инуитка, решава да живее с нея в пустошта и оттогава никой нито го е виждал, нито е чувал за него.

— А това е дневникът от времето, което е прекарал сред инуитите, така ли? — попита Пит.

Пърлмутър кимна.

— Да. Успях да си го купя на разпродажба преди няколко години, и то на прилична цена.

— Учудвам се, че така и не са го издали — обади се Лорън.

— Нямаше да мислиш така, ако го беше прочела. Деветдесет процента от съдържанието му са разсъждения за лова и клането на тюлени, за построяването на иглу и оцеляване по време на скуката на тъмните зимни месеци.

— А останалите десет процента?

— Да ги видим — усмихна се Пърлмутър.

През следващия час Пърлмутър рови из дневника и четеше отделни пасажи, където се предаваше разказът на някой инуит, който видял хора с шейни на далечните брегове на остров Кинг Уилям или забелязал два големи кораба, заклещени в леда. Към края на дневника Лутнър описваше разговора си с млад човек, чийто разказ накара Лорън и Пит да настръхнат.

Разказваше Ку-ник, тринайсетгодишно момче, което през 1849 година било на лов за тюлени с чичо си на запад от остров Кинг Уилям. Двамата се изкачили по голямо възвишение и видели голям кораб, заклещен в ледовете.

„Коблуна“ — казал чичото, докато вървели към кораба.

Когато се приближили, чули от вътрешността на кораба викове и стенания. Един човек с дълга коса и безумен поглед им махал да приближат. Те били хванали тюлен и бързо ги поканили на борда да го разменят. Появили се още няколко души, мръсни и измършавели, със засъхнала кръв по дрехите. Един се вторачил в Ку-ник и забърборил нещо неразбираемо, а други двама затанцували на палубата. Екипажът подхванал някаква странна песен, в която наричали себе си „хора на Чернотата“. Всички изглеждали обладани от зъл дух, решил Ку-ник. Изплашен от привиденията, Ку-ник се притиснал до чичо си, докато той изтъргувал тюленовото месо за два ножа и няколко лъскави сребристи камъка, за които коблуните казали, че много топлели. Коблуните им обещали още инструменти и сребристи камъчета, ако инуитите се върнат и им донесат още месо. Ку-ник и чичо му си тръгнали. След няколко седмици чичо му и други мъже занесли на кораба тюлени и се върнали с, много ножове и един каяк, пълен с черна коблуна.

— Тоест рутений! — развълнувано извика Лорън.

— Да, черна коблуна — съгласи се Пит. — Но откъде го е взел екипажът на Франклин?

— Възможно е да са го открили на някой от съседните острови при някое от излизанията си с шейни, докато корабите са били сковани от леда — допусна Пърлмутър. — Разбира се, може да са открили находището и много по-рано, навсякъде между Гренландия и остров Виктория, а това са почти две хиляди километра. Съжалявам, но няма за какво да се заловим.

— Мене ме озадачава странното поведение на екипажа — замислено каза Лорън.

— Чух подобен разказ за южноафрикански работници, които полудели, и това било приписано на контакт с рутения — добави Пит. — Това не звучи особено смислено, тъй като в самия минерал няма нищо опасно.

— Може би се дължи на ужасните условия, в които са попаднали. Глад и студ в тъмния претъпкан кораб — каза Лорън. — Аз например сто на сто щях да полудея.

— А като добавим скорбута и измръзването, да не говорим за отравянето от калпавите им запаси, консервирани с оловен припой — събират се твърде много изпитания за разсъдъка — съгласи се Пърлмутър.

— Възможно е отговорът за произхода на минерала все още да се пази на кораба — отбеляза Лорън.