Клайв Къслър - Арктическо течение

Прекъсна ги един полицай с изсечени черти, който пъхна глава през вратата и помоли Пит да попълни полицейския формуляр за пострадалата кола под наем. Бригадата по ремонта на пътя пристигна скоро след това и започна да проправя пътека през натрупаните камъни. Скалите и чакълът бързо бяха изринати и след малко едното платно бе отворено.

— Дали бих могъл да ви помоля да ме закарате до летището на Елиът Лейк? — попита Пит възрастния изследовател.

— Отивам в района Съдбъри, така че сте ми на път. Настанете се отпред — посочи му той и седна зад волана.

Голямата каравана бавно се промъкна през остатъците от свлачището и излезе от другата страна. По пътя говориха за история и минно дело. Накрая механизираният дом спря пред миниатюрното летище.

— Е, стигнахме, господин…

— Пит. Дърк Пит.

— А аз съм Клаив Къслър. Приятно пътуване, господин Пит.

Пит стисна ръката на възрастния изследовател, погали дакела по главата и слезе от караваната.

— Много съм ви задължен за помощта. — Погледна изследователя с благодарност. — И успех в намирането на хубава жила.

Влезе в терминала и се приближи към управителя, който зяпна, когато го погледна. Пит изглеждаше като току-що прегазен от автобус. Косата и дрехите му бяха посипани с прах, а на главата му имаше окървавена превръзка. Когато му обясни в какво състояние е пък колата под наем — с колелата, нагоре и смачкана, управителят едва не получи конвулсии.

Докато попълваше безкрайните формуляри на застрахователната компания, Пит погледна през прозореца и забеляза, че луксозния реактивен самолет вече го няма на пистата.

— Кога отлетя другият самолет?

— А, преди около два часа. Престоят му не беше много по-дълъг от вашия.

— Мисля, че се срещнах с пътника му в града. Широкоплещест човек с кафяв костюм, нали?

— Да, това е бил той.

— А бихте ли ми казали за къде отпътува?

— И двамата сте доста любопитни. Той пък ме попита кой сте вие. — Управителят взе една папка и прокара пръст през краткия опис на пристигналите и отпътувалите самолети. Пит уж случайно се наведе над рамото му, видя международния номер на самолета, C-FTGI, и го запомни.

— Макар да не мога да проверя кой е пътникът, мога да ви кажа, че самолетът отива във Ванкувър и има междинно спиране за презареждане в Реджайна, Саскачеуан.

— Той често ли идва в Елиът Лейк?

— Не, не съм виждал самолета друг път. — Управителят посочи стаичката в ъгъла на терминала. — Защо не изпиете чаша кафе в салона, а аз ще кажа на екипажа, че сте готов.

Пит отиде в кафенето. По телевизора в ъгъла предаваха родео от Калгари, но Пит не обърна внимание на конете, а започна да подрежда мозайката от последните дни в главата си. Пътуването до миньорската кооперация беше направено наслуки, но все пак догадките му се оправдаха. Намирането на източник на рутений вече имаше глобално значение, но и някой друг също бе излязъл на лов. Замисли се за Джон Бут, добре облечения мъж с бялата кола. Във външния му вид имаше нещо познато, но Пит не познаваше човек във Ванкувър, който би си позволил да се придвижва с частен реактивен самолет.

Управителят на терминала надникна в салона, наля си кафе и погледна Пит.

— Екипажът вече тръгна към самолета. Казах им, че идвате.

Докато говореше, отваряше пакетче захар, но го скъса и захарта се посипа по пода. Той се намръщи и взе друго пакетче.

— Е, поне и чистачите да свършат нещо.

Пит също като него гледаше разсипаната захар, но реакцията му беше различна. Лицето му изведнъж светна, а на устните му заигра лукава усмивка.

— Всяко зло за добро — прошепна той и управителят го изгледа озадачено. — Благодаря ви за помощта. Трябва да се обадя на няколко места по телефона и веднага се качвам на борда.

След няколко минути вървеше по пистата. Бележките му бяха намалели, дори главата му бе минала. Лукавата усмивка обаче си бе останала на лицето му.

— Министър Джеймсън, Мичъл Гоайет ви търси на първа линия — съобщи прошарената секретарка, която надникна като лалугер в кабинета на Джеймсън.

Джеймсън кимна от бюрото си, изчака секретарката да излезе и вдигна колебливо слушалката.

— Артър, как е животът в прекрасната ни столица? — уж приятелски го поздрави Гоайет.

— В Отава се радваме на топла пролет като добавка към горещия национализъм, който е завладял парламента.

— Крайно време е да вземем мерки канадските природни богатства да си останат за канадците — изсумтя Гоайет.