Клайв Къслър - Арктическо течение

Тресна книгата на тезгяха и гневно се обърна към вратата. Пит погледна дебелия том, видя мястото, откъдето бяха отрязани или откъснати две страници, и каза:

— Вашият господин Бут май не е бил от никакво министерство.

— И аз трябваше да се сетя, щом не знаеше какво е улей за промиване на руда — измърмори старецът. — Не знам обаче защо ще съсипва архива ни. Можеше просто да поиска копие.

Пит знаеше защо господин Бут не иска никой друг да разбере къде е източникът на инуитския рутений. Извъртя книгата към себе си и зачете един непълен опис непосредствено пред липсващите страници.

„22 октомври 1917 г. Хорас Тъкър от компанията «Чърчил Трейдинг» предаде следните количества нерафинирана руда:

5 тона медна руда

12 тона оловна руда

2 тона цинк

1/4 тон рутений (аделаидска «черна коблуна»)

Източникът и коментарите на взелия пробата се прилагат отделно.“

— Значи това е единствената инуитска доставка, която сте получавали, така ли?

Старецът кимна.

— Да. Това е всичко. В липсващите страници се обяснява, че минералът всъщност е добит преди десетилетия. Търговският пункт на Чърчил не е могъл да намери пазар за него, докато Тъкър не донесъл образец заедно с други минерали от Манитоба.

— Възможно ли е архивите на компанията „Чърчил Трейдинг“ все още да се пазят?

— Много малко вероятно е. Компанията фалира през 1969 година. Срещнах се с Тъкър в Уинипег няколко години след това, малко преди да умре. Тогава ми разказа как старата барака на кантората в Чърчил изгоряла до основи. Документацията за търговската им дейност трябва да е била унищожена в огъня.

— Тогава работата ми тук се изчерпва. Съжалявам за откраднатите ви страници и ви благодаря, че споделихте онова, което знаете.

— Един момент — спря го старецът, обърна се към старинната каса и я отвори. Бръкна в един дървен кош в нея, после се обърна и подхвърли нещо на Пит. Беше гладко камъче със сребърнобял цвят.

— Черната коблуна? — вдигна вежди Пит.

— Проба, за която няма нужда да плащате — просто за да знаете за какво говорим.

Пит се ръкува с геолога и му благодари за отделеното време.

— Още нещо — подвикна възрастният човек, докато Пит вървеше към вратата. — Ако видите някъде тоя Бут, непременно му кажете, че съм приготвил кирката за главата му.

След като хапна набързо в кафенето на Блайнд Ривър, Пит пое обратно по виещия се път към летището, като си мислеше за инуитската история за рутения. Рудата бе дошла от Арктика, най-вероятно от място, близко до лагера на инуитите в Аделаида. Но как бяха успели инуитите, с примитивните си инструменти, да изкопаят рутения? Имаше ли още значителни запаси около лагера им? Кой беше Джон Бут и защо се интересуваше от инуитската руда?

Въпроси без отговор.

Пит натисна спирачката, когато попадна зад по-бавна каравана. След малко пътят се изправи и шофьорът на караваната изтегли колата си към банкета и махна на Пит да го подмине. Пит стъпи здраво върху газта и изпревари механизираната къща, като пътьом забеляза колорадската й регистрация.

Пътят рязко зави покрай самия ръб на пропастта към реката, после се откри на повече от километър напред, все така под високия скалист склон. На една отбивка беше паркирана бяла кола. Същата кола, на която се бе качил Бут.

Докато колата под наем набираше скорост, Пит дочу слабо пукане като далечен отглас на фойерверки. Погледна напред, но не забеляза нищо; последва по-силно боботене. Някакво движение привлече вниманието му, той вдигна глава и видя огромна скала да се плъзга по планинския склон напред и високо над него. Траекторията й щеше да я срещне с колата му след петдесетина метра.

Пит скочи върху спирачката. Гумите засвириха, но системата против заключване задържа колата в нормалната посока. В секундите, докато очакваше колата да спре, Пит забеляза, че се е задействало цяло свлачище — по петите на огромния скален блок се свличаха още камъни и чакъл.

Шансът му да се спаси беше само един.

Бързото спиране беше забавило колата достатъчно, за да не бъде смазана от първата гигантска скала — тя се блъсна в асфалта само на пет-шест метра пред него и се разби на по-дребни парчета. Повечето прескочиха преградата и полетяха в стръмната пропаст към реката. Няколко големи обаче останаха на пътя и скоро щяха да бъдат погребани от прииждащото свлачище.

Колата на Пит се блъсна в един плосък гранитен къс, бронята и решетката се огънаха и въздушната възглавница се изду. Бързите реакции на Пит обаче бяха изпреварили възглавницата — той беше натиснал лоста на автоматичната скоростна кутия на задна и бе дал пълна газ в момента на удара. Колата отскочи назад.