Клайв Къслър - Арктическо течение

Пит зави и паркира до входа тъкмо когато един широкоплещест човек с кафяв костюм се спусна по стълбите и се качи в чисто нова бяла кола.

Прашното помещение приличаше на музей на минното дело. В ъглите бяха струпани ръждиви колички за руда и кирки, високите рафтове бяха пълни с минни списания, по стените имаше стари снимки. Зад висок дървен тезгях се издигаше старинна банкова каса, в която, реши Пит, сигурно се пазеха по-ценните минерали.

Зад тезгяха седеше възрастен човек, който изглеждаше прашен както всичко останало в стаята. Имаше глава с формата на електрическа крушка, а сивата коса, очите и мустаците му съвпадаха по цвят с избелялата трикотажна риза, придържана с раирани тиранти. Погледна Пит над очилата си за четене, които се крепяха на върха на носа му.

— Добро утро — поздрави Пит и се представи. Кимна към един излъскан тенекиен контейнер с дълга човка и отбеляза: — Прекрасна стара масленица.

Очите на стария човек се стоплиха, когато видя, че Пит не е просто загубен турист, който ще го пита за посоката.

— Да, с нея са допълвали лампите на миньорите. Донесоха ни я от близките мини Брус. Дядо ми е работел в медните мини, преди да ги затворят през 1921 година — сподели той с хрипкав глас.

— Много ли мед има по тия хълмове?

— Започнала е да се изчерпва. Повечето медни и златни мини ги закриха преди десетилетия. Привлекли са много златотърсачи навремето, но малцина от тях са забогатели. — Погледна Пит в очите. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Интересуват ме запасите ви от рутений.

— Рутений? — попита мъжът и го изгледа странно. — Да не сте с този едрия господин, който току-що излезе?

— Не — отвърна Пит. Спомни си навъсената физиономия на човека с кафявия костюм и как го бе изгледал и се опита да се отърси от дразнещото чувство, че го познава отнякъде.

— Странно. — Човекът го погледна с подозрение. — Този тип беше от Министерството на природните ресурси в Отава. Дошъл беше да провери запасите ни от рутений и местата, от които го доставяме. Странно, че това беше единственият минерал, за който попита, после вие влизате и се интересувате от същото.

— Каза ли ви как се казва?

— Джон Бут, струва ми се. Реших, че е странна птица. Сега, какво точно ви интересува, господин Пит?

Пит обясни в най-общи линии проучванията на Лиза Лейн в университета „Джордж Вашингтон“ и ролята на рутения в работата й. Реши да не се спира върху голямото значение на последните й открития и върху експлозията в лабораторията.

— Да, изпратих един образец в тази лаборатория преди няколко седмици. Не получаваме много заявки за рутений, ако се изключат една-две изследователски лаборатории и някоя техническа компания. При тази нереално нараснала цена купувачите се броят на пръсти. Разбира се, скокът на цената ни донася хубава печалба, когато получим заявка — усмихна се той и намигна. — Просто ми се иска да имахме източник, от който да попълним запаса си.

— Нямате ли постоянен доставчик?

— Господи, не. Не сме имали от години. Предполагам, че скоро наличното ни количество ще се изчерпи. Преди време получавахме малко от една платинена мина в Източно Онтарио, но в рудата, която добиват, вече няма почти нищо. Не, както обясних и на господин Бут, повечето от рутения ни е доставен от инуитите.

— От инуитите? Значи от север?

— Явно. Извадих приемателните протоколи за господин Бут. — Той посочи една стара подвързана с кожа книга в другия край на тезгяха. — Материалът е доставен преди сто години и това е описано подробно. Инуитите го наричат „черната коблуна“. Но ние винаги сме му казвали „аделаидския материал“, тъй като инуитите са дошли от полуостров Аделаида в Арктика.

— Значи това е размерът на канадските резерви от рутений?

— Доколкото знам. Пък и никой не може да каже колко голям е инуитският източник. Доставките са от толкова отдавна. Легендата е, че инуитите се страхували да се завърнат на острова, където се сдобили с рутения, заради някаква черна магия. Злонамерени духове и находище, прокълнато със смърт и лудост или нещо подобно. Една от измислиците на Севера, безспорно.

— Според мен местните легенди често отразяват донякъде истината — отвърна Пит. — Може ли да погледна записите?

— Разбира се. — Възрастният геолог отиде до края на тезгяха и се върна с книгата, като разлистваше страниците й. Изведнъж се намръщи и лицето му почервеня.

— Боже господи! Отпрал е страниците под носа ми! Тук имаше ръчно изработена карта на разположението на мината. Сега я няма.