Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

Съмър стрелна обнадежден поглед към приятелката си.

— Ако не е много нахално — подметна Джули.

— В никакъв случай. Ще ви заведа още сега.

Заведе ги в стаите си и до заключена врата към ъгловото стълбище. Слязоха в слабо осветеното мазе, което се простираше под част от огромната къща. Стари дървени сандъци и мебели бяха струпани на купчини покрай стените на коридора.

— Повечето от тези мебели са принадлежали на графа — обясни Олдрич, докато крачеше пред тях. — Наистина скоро трябва да организирам друга разпродажба.

Спряха пред дебела врата.

— Това е било килер — обясни Олдрич, докато посягаше да дръпне резето, но изведнъж установи, че то вече е издърпано. — Сложили са такава тежка врата, за да не влизат плъхове.

Щракна ключа за килера, хвана дръжката и дръпна тежката врата. Пред очите им се разкри дълго три-четири метра помещение. От двете страни имаше рафтове, а в дъното — голям шкаф. Всичко бе претъпкано с кашони, най-вероятно документи, свързани с имението.

— Нещата на Емили трябва да са ето тук. — Олдрич посочи една лавица, на която имаше три кашона с изписано с големи букви „Е. Дж. Кичънър“.

— Емили Джейн Кичънър — обясни Олдрич. — Ще ви е по-лесно да ги прегледате тук. Ще можете ли да се оправите по обратния път?

— Да, Олдрич, благодарим ти много — отговори Джули.

— Надявам се, че ще можете да останете за вечеря. Ще правим рибено барбекю в градината. — След поканата възрастният управител се обърна и си тръгна.

— Много мил човек — отбеляза Съмър.

— Старомоден джентълмен — съгласи се Джули, докато смъкваше два от трите кашона. — Хайде, да почваме. Един за теб и един за мен.

Съмър отвори кашона си — не беше запечатан. Съдържанието беше в пълен безпорядък, сякаш някой беше нахвърлял нещата вътре набързо. Най-отгоре имаше бебешко одеялце. Тя го извади и го остави върху празната лавица. До него сложи няколко детски дрешки, голяма кукла и няколко порцеланови статуетки. На дъното имаше украшения за маскарад и детска книжка.

— Кашон номер едно е пълен с детски спомени — каза тя, докато грижливо връщаше нещата на мястото им. — За съжаление няма нищо важно.

— И на мен не ми провървя повече — отговори Джули, докато оставяше на лавицата украсени с пайети обувки. — Тук има главно обувки, пуловери и няколко рокли. — От дъното измъкна поднос от сервиз за хранене. — И малко потъмнели сребърни съдове.

Върнаха двата кашона на местата им и се заеха с третия.

— Този изглежда по-обещаващ — подхвърли Джули, когато измъкна десетина вързани с лента писма.

Докато Джули преглеждаше писмата, Съмър се зае да провери останалите неща в кашона. По-голямата част от вещите бяха наградни книги на Емили, заедно с няколко нейни и на съпруга й снимки в рамки. На дъното на кашона намери голям плик, пълен със стари снимки.

— И тук не извадихме късмет — въздъхна Джули, която беше свършила с писмата. — Никъде не се споменава нашата тайнствена Сали.

— Да, вярно, че беше малко изсмукано от пръстите предположение — отбеляза Съмър, докато вадеше снимките от плика и ги подреждаше, за да може да ги види и Джули. Бяха правени преди почти цял век и отдавна бяха потъмнели. Джули вдигна една, на която се виждаше млада жена в костюм за езда, стиснала юздите на кон.

— Била е красива — отбеляза Съмър, докато оглеждаше нежното й лице и пронизващите й очи — напомняха на очите на прочутия фелдмаршал.

— Ето една с Кичънър — каза Съмър и посочи една по-ранна фотография в градинска обстановка. Кичънър, с униформа, стоеше до млада двойка с малко момиченце между двамата. Момиченцето беше прегърнало голяма кукла. Съмър веднага позна детето — беше мъничката версия на Емили от снимката с коня.

— Тук е някъде четиригодишна — отбеляза американката и обърна снимката, за да види дали отзад не е написана дата. И едва не се задави, когато прочете написаното.

„Април 1916. Чичо Хенри и Емили със Сали в Брум Парк“.

Тикна снимката пред очите на Джули. Тя прочете надписа, след това обърна снимката и загледа намръщено четиримата на нея.

— Това е Емили с нейните родители. Мисля, че майка й се е казвала Маргарет.

Съмър я погледна и се ухили.

— А аз мисля, че куклата се е казвала Сали. Докато Джули загрее, Съмър вече ровеше в първия кашон с вещите на Емили Кичънър. Измъкна голямата руса кукла с порцеланово лице, широка рокля и пепитена престилка. Вдигна я във въздуха и започна да я сравнява с куклата на снимката. Беше същата.