Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

С наближаването на Кентърбъри Съмър започна да прелиства страниците по-бързо.

— Записите от април и май са пълни основно с изготвянето на военните планове и разкази за някакъв уикенд, прекаран със семейството в Брум Парк. Обаче я чуй това:

„Петнайсети май. Поредното заплашително обаждане от епископ Лауъри. С този негов нечестен характер мисля, че страната щеше да има повече полза, ако оглавяваше службата за военно разузнаване вместо портсмутската епархия“.

А ето какво пише ден по-късно:

„Попаднах в уличен сблъсък с анонимен член на Англиканската църква, който поиска Описа. Започвам да съжалявам, че открих това проклето нещо през седемдесет и седма… и че миналата година позволих на доктор Уортингтън да го разчете. Кой можеше да предположи, че стар ръкопис на папирус, купен от някакъв просяк по време на нашето пътуване из Палестина, ще има подобни последици?“

Съмър обърна следващата страница.

— Годината говори ли ти нещо?

Джули си припомни по-раншните дневници на Кичънър.

— Станало е много преди прочутото му геройство в Хартум. Мисля, че през 1877 е бил пратен в Близкия изток. Поема командването на армейска група, която извършва земемерското заснемане на Северна Палестина като част от работата на Фонда за изследване на Палестина, създаден от кралица Виктория.

— Работил е като земемер?

— Да, и поема командването на групата, когато командирът му се разболява. Свършва много добра работа, макар няколко пъти да е бил заплашван от местните арабски племена. Голяма част от тази земемерска снимка на Палестина се използва чак до 60-те години на миналия век. Що се отнася до Кичънър, през онази година е пътувал из целия Близък изток, така че не може да се каже къде точно е купил ръкописа. За съжаление започва да води дневник чак след няколко години.

— Щом е писан на папирус, документът трябва да е много стар — отбеляза Съмър. Беше стигнала почти до края на дневника и се спря на един запис от късния май.

— Джули, ето го! — ахна американката.

„Получих още едно сериозно предупреждение от архиепископа. Смея да кажа, че пред нищо не се спират, за да получат желаното. Не се съмнявам, че вече са се промъквали в Брум Парк, за да душат. Да се надяваме, че моят отговор ще ги постави в шах. Казах им, че ще отнеса Описа в Русия и ще го дам назаем на Православната църква в Петроград за съхранение до свършването на войната. Представям си как ще се ядосат, ако разберат, че всъщност съм го оставил на съхранение у Сали, докато се върна. Разбира се, и под бдителния поглед на Емили“.

— Значи не го е взел със себе си, когато е заминал за Русия — отбеляза Джули. Гласът й трепереше от вълнение.

— Очевидно не. Чуй това. На първи юни пише следното:

„Това е последният ми запис засега. Изглежда навсякъде има любопитни очи. Чувствам известно безпокойство заради предстоящото пътуване, обаче е важно руснаците да останат с нас, а не да договорят едностранно прекратяване на огъня с Германия. Ще предам дневника на ефрейтор Уингейт за съхранение. Х. Х. К“.

— Чела съм и други сведения, че се е тревожил заради пътуването и дори сякаш се е страхувал от него — каза Джули. — Сигурно е имал предчувствие.

— Вероятно си права, защото иначе нямаше да остави дневника си на сушата. Обаче по-важният въпрос е коя е била Сали?

— Жена, на която е имал доверие, но не си спомням при проучванията ми за него да съм попадала на Сали.

— Съпруга на приятел офицер? — опита се да помогне Съмър.

— Едва ли. Не си спомням никаква Сали.

— А Емили говори ли ти нещо?

Джули замълча, защото тъкмо навлизаха в едно кръгово движение, след което поеха към центъра на Кентърбъри.

— Всъщност има две Емили. Бабата на Кичънър от майчина страна се е казвала Емили, но тя е починала много преди 1916 година. Най-големият му брат е имал внучка Емили. Когато стигнем в хотела, ще се наложи да прегледам генеалогичните записки, за да видим кога е родена. Баща й, племенникът На Кичънър, бил кръстен Хал и бил чест гост в Брум Парк.

— Тоест малката Емили трябва да е братовчедка на Олдрич?

— Да, точно така. Може би утре сутринта ще можем да поговорим с Олдрич за нея.

Бяха стигнали до центъра и Джули намали край прочутата древна кентърбърийска катедрала и след малко влезе в паркинга на хотел „Чосър“ — една от по-скромните стари гостилници в града. След като се настаниха в съседни стаи, вечеряха в хотелския ресторант. Съмър излапа огромна порция риба с пържени картофи — досега не беше осъзнала колко е огладняла от целодневната работа. Джули също не можеше да се оплаче от липса на апетит и омете цяла чиния спагети с доматен сос.