Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

Чорлав белокос мъж седеше зад писалище и четеше книга. Вдигна очи, видя Джули, усмихна се и стана.

— Здравейте, госпожице Гудиър. Получих съобщението ви, че ще дойдете тази сутрин.

— Олдрич, изглеждаш много добре. Пълна ли е къщата?

— Да, благодаря. Бизнесът върви добре. Днес ще пристигнат няколко почиващи.

— Това е моята приятелка Съмър Пит, помага ми в проучването.

— Приятно ми е, госпожице Пит — каза той и протегна ръка. — Вероятно искате веднага да започнете работа, така че моля, последвайте ме.

През една странична врата ги въведе в частното крило на къщата, където живееше. Минаха през голяма всекидневна, пълна с предмети от Северна Африка и Близкия изток, купувани от Кичънър по време на армейската му служба в тези региони. Олдрич отвори друга врата и ги покани да влязат в кабинет с дървена ламперия. Едната стена бе заета от махагонови шкафове с множество чекмеджета.

— Мислех си, че вече си научила целия архив на дядо Хърбърт наизуст — пошегува се Олдрич.

— Да, наистина прекарах много време сред документите — отвърна Джули. — Трябва обаче да прегледаме отново личната му кореспонденция от месеците преди да загине.

— Ще я откриете в последния шкаф отдясно. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Аз ще съм на рецепцията, ако имате нужда от помощ.

— Благодаря.

Двете бързо заровиха в шкафа с документи. Съмър беше доволна, защото се оказа, че личната кореспонденция е по-интересна и пълна с интимни подробности, отколкото документите в Имперския военен музей.

Тя бавно преглеждаше десетки писма от роднините на Кичънър, както и сякаш безкрайната кореспонденция със строителни предприемачи, примамвани и подтиквани да свършат по-бързо обновяването на Брум Парк.

— Виж колко мило — каза тя и вдигна нарисуваната картичка с пеперуда, изпратена на Кичънър от тригодишната му племенница.

— Резкият стар генерал е бил много близък със сестра си и братята си и съответно с техните деца — обясни Джули.

— Когато четеш личната кореспонденция на някого, започваш да го опознаваш по-добре, нали? — отбеляза Съмър.

— Точно така. Жалко, че писмото се превърна в забравено изкуство във века на електронната поща.

Продължиха да преглеждат документите и изведнъж Джули възкликна смаяно:

— Боже мили, значи наистина не е потънал с „Хампшир“!

— За какво говориш?

— За дневника — отговори Джули. — Ето, погледни.

И й подаде писмо от някой си сержант Уингейт, датирано няколко дена преди „Хампшир“ да потъне. Сержантът изразяваше съжалението си, че няма да може да придружи Кичънър в предстоящото му пътуване, и пожелаваше на фелдмаршала успех във важната му мисия. Послеписът в края на писмото я накара да изтръпне.

— „P.S. Получих вашия дневник. Ще го пазим на сигурно място до вашето връщане“ — Прочете тя на глас. — Боже, как съм могла да го пропусна? — изстена Джули.

— Писмото е маловажно, с изключение на послеписа, а и почеркът е доста нечетлив — утеши я Съмър. — Аз също нямаше да му обърна внимание. Въпреки всичко това е прекрасно откритие. Колко вълнуващо! Може би дневникът от последната година на живота му наистина още съществува.

— Обаче го няма тук сред официалните документи. Как се казва сержантът?

— Норман Уингейт.

— Срещала съм това име, но не мога да се сетя къде — измърмори Джули.

В помещението пред кабинета се чу високо скърцане и след малко влезе Олдрич — буташе количка за сервиране с несмазано колело.

— Извинете за прекъсването, но реших, че може би ще се зарадвате на чаша чай. — И започна да им налива.

— Много мило, господин Кичънър — благодари Съмър и взе едната чаша.

— Олдрич, случайно да си спомняш войник на лорд Кичънър на име Норман Уингейт?

Олдрич си потърка челото, после вдигна поглед към тавана.

— Не беше ли един от телохранителите му?

— Точно така — сети се и Джули. — Уингейт и Стърн са били негова въоръжена охрана, одобрена от министър-председателя.

— Да — каза Олдрич. — Другият мъж… Стърн, е заминал с дядо Хърбърт на „Хампшир“. Но Уингейт е останал, защото е бил болен, поне така мисля. Спомням си, че години по-късно баща ми редовно го канеше на обяд. Човекът, изглежда, се чувстваше виновен, че е оцелял.

— В това писмо Уингейт пише, че последният дневник на маршала е у него. Знаеш ли дали го е дал на баща ти?

— Не, защото тогава щеше да е тук с останалите лични документи. Сигурен съм в това. Вероятно го е запазил за спомен от своя началник.