Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

От другия край на къщата се чу слабо позвъняване.

— О, някой ме чака на рецепцията. Приятна почивка — пожела им той и излезе от кабинета, като тътреше крака.

Съмър прочете писмото отново, след това проучи адреса на подателя.

— Уингейт го е написал в Дувър — каза накрая. — Нали сме близо?

— Да, на по-малко от десет минути.

— Може би Уингейт има там роднини, които биха могли да знаят нещо.

— Предположението ти е малко рисковано, но си заслужава да опитаме.

С помощта на компютъра на домакина им и телефонния указател на графство Кент двете съставиха списък на Уингейтови, които живееха в района. След това на смени прозвъниха всяко име, като се надяваха да попаднат на наследници на Норман.

Обаче телефонното разследване не разкри никакви следи. След около час Съмър затвори телефона, задраска последното име в списъка и поклати глава.

— Над двайсет имена и никаква следа — въздъхна разочаровано.

— Най-близкото попадение е онзи мъж, който смята, че може би Норман е някакъв далечен негов чичо, но не знаеше нищо повече — отговори Джули и си погледна часовника. — Мисля, че е време да тръгваме. Ще довършим работата си с архива утре сутринта.

— Няма ли да останем тук?

— Запазих стаи в хотел в Кентърбъри близо до катедралата. Реших, че може би ще искаш да я разгледаш. — И прошепна: — Освен това храната тук не е много хубава.

Съмър се засмя, после стана и се протегна.

— Няма да кажа на Олдрич. Дали можем да спрем на едно място?

— Къде? — попита Джули с любопитство.

Съмър вдигна писмото от Уингейт и прочете адреса на подателя:

— Дорчестър Лейн номер 14, Дувър.

Мотоциклетистът си сложи черната каска с тъмен визьор, надникна иззад камионетката на градинаря към парадния вход на Брум Парк и загледа как Джули и Съмър се качват в колата и потеглят. Запали двигателя на черното „Кавасаки“ и бавно пое след тях, като се държеше на достатъчно разстояние, за да не буди подозрение. Когато видя Джули да завива към Дувър, пропусна няколко коли пред себе си и я последва чак тогава, като внимаваше да не изпусне от очи малката зелена кола.

Модерният Дувър е оживен пристанищен град, известен с ферибота до Кале и прочутите си високи варовикови крайбрежни скали по източното крайбрежие. Джули влезе в старата част на града и спря, за да попита за адреса. Откриха Дорчестър Лейн на няколко преки от морето. Беше тиха уличка със стари тухлени къщи, строени през 1880-те години. Джули паркира под една висока бреза, поведе Съмър по пометените стъпала към номер четиринайсет и натисна звънеца. След малко им отвори несресана жена със спящо бебе на ръце.

— О, ужасно се извинявам, че ви безпокоя — прошепна Джули. — Надявам се, че не събудихме детето.

Жената усмихнато поклати глава.

— Този може да спи и на рок концерт.

Джули тихо представи себе си и Съмър.

— Търсим информация за човек, който преди много време е живял на този адрес. Норман Уингейт.

— Това е дядо ми — отговори жената и се оживи. — Аз съм Ерика-Норис.

Джули погледна Съмър и се усмихна невярващо.

— Заповядайте, влезте — покани ги Норис.

Въведе ги в скромна, но уютно обзаведена всекидневна и седна с бебето в един люлеещ се стол.

— Къщата ви е много приятна — отбеляза Джули.

— Благодаря. Дядо я купил точно преди Първата световна война. После тук дълги години живееше майка ми, но преди няколко месеца реши да отиде в старчески дом, за да ни е по-широко с бебето. А и там ще се грижат по-добре за нея. Кажете сега.

— Търсим едни стари документи от войната, които дядо ви може да е притежавал.

Норис се замисли за миг, после каза:

— Мама разкара всички вещи на дядо ми. С годините ги изхвърляше. Обаче в детската са останали някои стари книги и снимки, можете да ги погледнете.

Поведе ги по едно стълбище и влязоха в светлосиня стая с дървено кошче в единия ъгъл. Тя внимателно сложи бебето в него. То тихичко изплака, но не се събуди.

— Ето тук са вещите на дядо ми — каза жената и се приближи до висока дървена библиотека. Стари подвързани с плат книги изпълваха лавиците, а пред тях бяха подредени черно-бели снимки на униформени мъже. Джули взе една, на която се виждаше млад войник, застанал до фелдмаршал Кичънър.

— Това ли е дядо ви?

— Да, с лорд Кичънър. Знаете ли, че той е командвал цялата ни армия през Първата световна?

Джули се усмихна.

— Да. Всъщност тъкмо той е причината да дойдем тук.

— Дядо често разказваше как и той щял да умре с Кичънър на „Хампшир“, когато потънал при плаването си до Русия.