Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— Ако искаш да се поразходим, за да се слегне храната, може да идем до катедралата — предложи Джули.

— Оценявам високо предложението за обиколка с екскурзовод като теб, но предпочитам още малко да поанализираме дневника на Кичънър.

— Надявах се да го кажеш. И аз нямам търпение да го прегледаме по-подробно.

— Какво ще кажеш да си поръчаме чай и да седнем във фоайето на спокойствие?

— Идеално — каза Джули. — Ще се кача да взема дневника. Чакай ме в бара.

Качи се по стълбите, отвори вратата и замръзна. Работните й бележки бяха разхвърляни по пода. Вратата зад нея внезапно се затвори с трясък и лампата угасна. Тя изпищя. Една сянка се хвърли към нея и ръка в ръкавица затисна устата й, преди да успее да извика още веднъж. Друга ръка я обгърна през кръста и нападателят й я притисна към дебелите си подплатени дрехи. Дълбок глас изръмжа в ухото й:

— Млъкни, иначе няма да доживееш утрото!

Съмър почака в бара двайсетина минути, преди да се обади в стаята на Джули. След като никой не вдигна, изчака още пет минути, а после се качи по стълбите и почука на вратата. Тревогата й нарасна, когато видя табелката „Не безпокойте!“ на дръжката. В дъното на коридора една камериерка буташе количка със спално бельо — оправяше освободените стаи — и Съмър успя да я убеди да провери стаята на Джули. Щом отключи и отвори, камериерката ахна от уплаха.

Джули седеше на пода, ръцете й бяха извити зад гърба и вързани с чаршаф за рамката на леглото. Глезените й бяха вързани с друг чаршаф, а на главата й бе нахлузена калъфка на възглавница. Беше ги чула да влизат и отчаяно замърда ръце и крака и затръска глава, за да я освободят.

Широко отворените очи на Джули погледнаха Съмър с благодарност, когато американката издърпа калъфката от главата й и развърза найлоновия чорап, който придържаше кърпата, с която й бяха запушили устата.

— Ранена ли си? — попита Съмър, докато развързваше ръцете и краката на приятелката си.

— Не… добре съм — заекна тя, докато се мъчеше да се пребори със сълзите и от страх, и от облекчение. — Но се уплаших ужасно.

След миг обаче се съвзе и заразказва със спокоен глас:

— Всъщност беше много внимателен. Сигурна съм, че не искаше да ме нарани.

— Мъж? Само един?

Джули кимна.

— Видя ли как изглеждаше?

— Не, не успях. Сигурно е бил в банята, а аз бях точно до нея. Той загаси лампата и ми нахлузи калъфката на главата. Нямам представа как изглежда. Дрехите му обаче бяха дебело подплатени.

Появи се управителят на хотела, следван от двама полицаи. Претърсиха внимателно помещението, след това взеха подробни показания от Джули, Съмър и камериерката. Джули си беше оставила портмонето в стаята, но крадецът не го беше взел. Джули погледна Съмър ужасено, когато се установи, че единственото откраднато нещо е дневникът на Кичънър.

— Типичен опит за хотелска кражба — каза единият полицай на управителя. — Очевидно го е изненадала и той е решил да я върже, преди да побегне. Няма нужда да ви обяснявам, че има много малка вероятност да го хванем.

— Разбирам — отговори управителят. — За съжаление се е случвало и друг път. Благодаря ви, сержант.

Полицаите си тръгнаха, а управителят разточително започна да се извинява и обеща през нощта да увеличи безопасността на етажа и в целия хотел. След като си тръгна и той, Съмър предложи на Джули да спи в нейната стая.

— Благодаря. Така ще съм по-спокойна. Само да си взема четката за зъби.

Влезе в банята и изпищя.

— Какво стана? — възкликна Съмър и влезе при нея.

Джули стоеше и сочеше малкото огледало над мивката. Крадецът беше оставил предупреждение, написано с розовото й червило върху огледалото. Беше ясно и недвусмислено.

„Остави К. на мира“.

Джули се събуди след неспокоен сън на пресекулки. Страхът и безпокойството постепенно се бяха превърнали във възмущение от насилието срещу нея и тя пламтеше от гняв.

— Кой би могъл да знае, че сме намерили дневника? — попита тя, докато крачеше неспокойно из стаята. Та ние самите току-що го открихме.

Съмър беше в банята и си оправяше косата.

— Много е възможно изобщо да не е знаел за дневника — отговори тя. — Може би просто се е опитвал да разбере какво знаеш и е извадил късмет.

— Да, възможно е. Но защо е това предупреждение? Какво толкова има в смъртта на Кичънър преди почти цял век, та това още да кара някого да се страхува?

Съмър си пръсна малко парфюм и излезе от банята.