Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— Мога да кажа само едно със сигурност. Това е някой, който знае повече от нас или за Описа, или за потъването на „Хампшир“.

— Или и за двете — подметна Джули и подуши парфюма на Съмър. — Ммм, хубав аромат.

— Благодаря. Подарък от един приятел в Британска Колумбия.

— Одеколонът! — възкликна Джули. — Съвсем забравих. Нападателят, който ме завърза снощи, миришеше на мъжки одеколон. Сигурна съм, че миришеше по същия начин като онзи тип, с когото говорихме в библиотеката на Ламбет.

— Имаш предвид господин Бейкър? Нима мислиш, че е бил той?

— Не съм сигурна, но може да е бил и той. Не помниш ли? Та той ни попита за дневника. Тогава реших, че това е малко странно.

— Права си. Като се върнем в Лондон, ще проверим в библиотеката — каза Съмър. — Мисля, че има голяма вероятност библиотекарката да го познава.

Джули почувства известно облекчение, но това само разпали любопитството й.

— Предлагам междувременно да идем в Брум Парк и да попитаме Олдрич какво знае за своята братовчедка Емили.

Закусиха набързо, после се качиха в колата и потеглиха за Брум Парк. На четири километра след Кентърбъри колата мина през една дупка и Джули каза:

— Нещо не е наред.

Колата изведнъж се наклони на една страна и отвън долетя пронизителното скърцане на стържещ метал. Стресната, Съмър погледна през прозореца и видя дясното предно колело весело да подскача далече напред. Колата поднесе и мина в насрещното платно. Джули завъртя волана докрай, но автомобилът не реагира, а сред снопове искри продължи да се върти обратно на часовниковата стрелка. Останалите три колелета свиреха и димяха. Накрая автомобилът се хлъзна заднишком по банкета, продължи по поляната и се блъсна в една дебела бреза. Джули изгаси двигателя и се обърна към Съмър.

— Добре ли си? — попита задъхана от вълнение.

— Да — отговори приятелката й и си пое дълбоко дъх. — Доста се повъртяхме, но все пак извадихме голям късмет.

Пребледнялата Джули все още здраво стискаше волана.

— Той го е направил — каза тя тихо.

— Е, ако е бил той, ще трябва да се справя много по-добре, ако иска да ни извади от играта — отговори Съмър предизвикателно, най-вече за да ободри Джули. — Дай да проверим дали можем да продължим.

Щом отвори вратата, един черен мотоциклет изскочи иззад завоя. Мотористът леко намали, изгледа ги втренчено, после даде газ и се стрелна с рев напред.

— Това били значи английските джентълмени — изсумтя Съмър и се изплю след отдалечаващия се мотор.

Тръгна по банкета към изхвръкналото колело, изправи го и го затъркаля към автомобила. Джули също беше слязла, седеше на един камък и трепереше. Съмър отвори багажника, извади крика и го нагласи. С общи усилия успяха да наместят колелото и го закрепиха с три болта, свалени от другите колелета.

— Съмър, страхотна си — каза Джули, докато приятелката й прибираше крика в багажника. Беше се успокоила и вече не трепереше. — Мислех, че ще се наложи да звъним на „Пътна помощ“.

— Баща ми ме научи от малка да се оправям с коли — отговори Съмър с горда усмивка. — При това стари. Казва, че всяко момиче трябва да може да си смени гумата.

Джули огледа щетите по предния калник и задната броня, после подаде ключовете на Съмър и я помоли с неловка усмивка:

— Хайде ти да караш. Нервите ми са на ръба.

— Няма проблем — каза Съмър. — Стига да не те дразни, че ще карам по-бавно през дупките.

Взе ключовете, седна зад волана и бавно потегли. През остатъка от пътя автомобилът се движеше нормално и скоро се озоваха на паркинга в Брум Парк.

Олдрич подреждаше кроасани и чаши за чай. Джули не спомена нищо за преживелиците им, а почна направо:

— Олдрич, какво знаеш за Емили Кичънър?

Очите на Олдрич светнаха.

— О, много мила жена! Снощи разказвах на един от гостите за нея. Вечер обичаше да се разхожда из градините и да слуша славеите. Трудно ми е да повярвам, че я няма вече десет години.

— Тя тук ли живееше? — попита Съмър.

— О, да. Татко я прибра, когато мъжът й загина при влакова катастрофа някъде около седемдесета година. Живееше на последния етаж в помещенията, които сега наричаме Уиндзорски апартамент.

— Случайно да си спомняш дали е имала приятелка или близка на име Сали? — попита Джули.

— Не, не си спомням никаква Сали — отговори той и поклати глава.

— Споменавала ли е някога, че лорд Кичънър й е дал документи за съхранение? — задълба Съмър.

— Никога не е споменавала такова нещо пред мен. Разбира се, когато графът е починал, тя е била още дете. Ако искате, можете да хвърлите поглед на нещата й. Долу в мазето има няколко кашона с нейни вещи.