Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

Излезе от бившия килер и започна да затваря вратата.

— Моля те, не ни оставяй тук вътре — примоли се Джули.

— Не се притеснявайте — успокои ги Банистър. — След ден-два ще звънна на Олдрич да му кажа, че в мазето са затворени две красиви момичета. Довиждане.

Вратата се блъсна с трясък, последван от скърцане, когато резето се върна на мястото си. След това Банистър загаси лампата и помещението потъна в мрак.

Банистър тихичко се изкачи до частното жилище на Олдрич, за да върне празния револвер „Уебли“ на мястото му сред сбирката лични предмети на Кичънър, откъдето го беше взел преди десет минути. Изчака, докато фоайето се изпразни, измъкна се незабелязан от господарската къща и се метна на взетия под наем мотоциклет.

Три часа по-късно се обади на началника на охраната в двореца „Ламбет“ от телефонна будка на летище „Хийтроу“.

— Джъдкинс, Банистър се обажда.

— Банистър — повтори телохранителят с отрова в гласа. — Очаквах да се обадиш, за да докладваш. Намери ли тази Гудиър?

— Да, тя и американката бяха в Брум Парк, за да ровят из документите на Кичънър, и всъщност са още там.

— Ще ни създават ли неприятности?

— Ами, смятам, че бяха станали подозрителни и бързо попаднаха на вярната следа.

— Имат ли нещо, с което биха могли да ни навредят?

— О, не — успокои го Банистър и се поглади по гърдите, точно над вътрешния джоб на якето. — Не разполагат с нищо. Няма защо да се тревожиш.

В килера беше тъмно като в пещера. Съмър се подпря с една ръка на лавицата, за да не изгуби равновесие, докато чакаше очите й да привикнат с мрака. Обаче без източник на светлина не можеше да види нищо. Спомни си за мобилния телефон, измъкна го от джоба си и дисплеят светна с приглушена синя светлина.

— За съжаление тук долу вероятно няма обхват, но поне ще имаме нощна лампа.

Като използваше мобилния телефон вместо фенерче, тя отиде до вратата и я блъсна с рамо, а после я ритна няколко пъти с всичка сила. Дебелата врата дори не помръдна и Съмър осъзна, че дори сумист не би могъл да я пребори и да счупи резето. Обърна се и от мрака изплува уплашеното лице на приятелката й.

— Това изобщо не ми харесва — каза тя с треперещ глас — Иска ми се да се разкрещя.

— Джули, това е добра идея. Защо да не покрещим?

Отметна глава и изпищя. Джули веднага се присъедини към нея и започна да вика за помощ. Заглушавани от дебелата врата, виковете едва стигаха до горния етаж. Малкото гости, които чуха тези идващи сякаш изпод земята писъци, решиха, че сигурно някой си е пуснал твърде силно айпода. Олдрич, който вече беше доста възрастен, изобщо не ги чу.

Двете приятелки направиха кратка почивка, после закрещяха отново. След като мина още време без реакция, се примириха с факта, че никой няма да ги чуе. Въпреки неуспеха крещенето беше послужило за отдушник и двете поне се освободиха от безпокойството от наложеното им затворничество. Джули сякаш се съвзе и дори започна да мисли за бъдещето.

— Смятам, че може да си създадем удобства, след като така или иначе ще прекараме известно време тук — каза тя и свали един голям кашон на земята, за да го използва като стол. — Мислиш ли, че наистина ще се обади на Олдрич? — попита печално.

— Предполагам — отвърна Съмър. — Не действаше като професионален убиец, нито ми се стори луд. — Обаче дълбоко в себе си не беше толкова сигурна. — Аз лично не бих чакала Олдрич. Но може би в тези кашони има нещо, което би ни помогнало да се измъкнем.

На сумрачната синя светлина от мобилния телефон тя започна да отваря другите кашони, но скоро установи, че вътре няма нищо друго, освен дрехи, документи и разни лични вещи, прибрани в бившия килер. Въздъхна и също смъкна един кашон на земята, за да седне до Джули.

— Май единственото, с което разполагаме, за да избягаме, са разни дрешоляци.

— Е, поне има какво да облечем, ако ни стане студено — отбеляза Джули. — А ако имахме и нещо за ядене…

— Е, не можем дори да се надяваме на такъв късмет — отговори Съмър, после замълча и се замисли. — Олдрич каза, че това помещение е било килер, нали?

— Да — отговори Джули. — И слава богу, че са се погрижили плъховете да не могат да проникват тук.

— Джули, имаш ли представа къде в къщата е разположена главната кухня?

— Никога не съм стъпвала там, но мисля, че е до главната трапезария, което ще рече в западната част на сградата.

Съмър си представи разположението на господарската къща.

— Ние сме в западната част, нали?