Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

Джули се замисли.

— Не, не е нужно. Той получи онова, което търсеше, така че не мисля, че ще ни безпокои отново. Освен това съм сигурна, че ти е дал измислено име и адрес в Лондон.

— О, ще види той, ако отново дойде тук. Ще му се случи нещо повече, отколкото да чуе откровеното ми мнение — закани се Олдрич. — Горките момичета. Моля, елате да пийнете по чаша чай.

— Благодаря, приятелю. Ще дойдем след малко.

След като Олдрич си тръгна, тътрейки крака, Джули се отпусна на един диван от времето на кралица Ана, който стоеше в коридора заедно с други покрити със стари чаршафи мебели, и задиша тежко.

След секунда Съмър се показа от килера и погледна бледото й лице.

— Добре ли си?

— Вече да. Не исках да призная, но съм малко клаустрофобична. Не ми се иска да изпитам това усещане отново.

Съмър се обърна и затвори тежката врата.

— Успокой се. Няма нужда да влизаме отново там. Къде е Олдрич?

— Качи се да направи чай.

— Да се надяваме, че ще намери здрави чаши.

Джули поклати глава с изкривено в разочарована гримаса лице.

— Направо да не повярваш. Държахме следата защо е умрял Кичънър в ръцете си, а онзи тип ни я измъкна, преди да успеем да разберем какво означава всичко това.

— Не се измъчвай толкова. Не всичко е загубено — утеши я Съмър.

— Но ние разполагаме с толкова малко, за да продължим. Вероятно никога няма да разберем истинското значение на Описа.

— Ще ти отговоря в стила на Олдрич: това са глупости. Ние все още разполагаме със Сали. — И вдигна куклата.

— И каква ни е ползата?

— Ами нашият приятел може и да открадна съдържанието на левия й крак, но ние все още разполагаме с десния.

И се зае с блеснали очи да вади нещо от куклата. Измъкна го, сложи го на дивана и внимателно го разви.

Не беше папирус. Беше обикновено писмо, написано на машина. Най-горе пишеше: „Кеймбриджки университет, Археологически факултет“.

Застанал на мостика на „Егейски изследовател“, Гън гледаше с бинокъл към празната гумена лодка, вързана за въжето, което се спускаше до корабните останки на дъното. На всеки десетина секунди виждаше мехурчета да изскачат на повърхността недалеч от него. Завъртя бинокъла към голямата синя яхта, хвърлила котва наблизо, и регулира фокуса. С любопитство отбеляза, че носът й сочи към него, което я разполагаше перпендикулярно на течението. Успя да зърне и част от задната палуба, където няколко мъже правеха нещо, но след миг надстройките на скъпия плавателен съд я скриха от очите му.

— Нашата приятелка става все по-любопитна — отбеляза той.

— „Султана“ ли имаш предвид? — попита Пит, който малко по-рано беше успял да разчете името на яхтата.

— Да. Приближила се е още малко до останките.

Пит вдигна глава от масата за карти и изсумтя:

— Май много усърдно си търси белята.

— Не мога да разбера какво правят — каза Гън и свали бинокъла. — Пуснали са страничните си задвижващи дюзи, за да стоят срещу течението.

— Защо не се обадиш по радиото и не попиташ?

— Снощи капитанът на няколко пъти се опита да се свърже, но те дори не благоволиха да отговорят.

Гън седна срещу Пит. На масата, където обикновено имаше разпръснати морски карти, сега лежаха две малки керамични кутии, извадени от потъналия кораб. Пит ги сравняваше с археологическата оценка на търговски кораб, проучен от известния подводен археолог Джордж Бас.

— Успя ли да ги датираш? — попита Гън и взе една от кутийките, за да я огледа.

— Много приличат на керамиката, намерена в кораб, потънал през четвърти век близо до Яси Ада — отговори Пит и му показа снимките от доклада.

— Значи короната на Ал не е фалшификат?

— Изглежда, е истинска. Попаднахме на останки от отомански кораб, който по някаква причина е превозвал римски предмети.

— Откъдето и да го погледнеш, откритието си го бива — отбеляза Гън. — Как мислиш, откъде ли произхождат тези неща?

— Доктор Зибиг проучва житните зърна, запазили се в една делва. Това може да ни подскаже откъде е идвал корабът. Ако ни беше позволил да разкопаем и останалата част от твоя монолит, може би вече щяхме да знаем отговора.

— О, не! — възрази Гън. — Аз си го намерих, а и Род каза, че можем да го извадим при следващото гмуркане. Дръж Ал настрана от монолита. Това ме подсеща — той си погледна часовника, — че Айвърсън и Танг трябва всеки момент да се върнат.

— Тогава да вървя да събудя Ал — каза Пит и стана. — Ние сме предвидени за следващото гмуркане.