Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— Да.

— Така че кухнята се намира някъде над нас?

— Да, точно така. Какво имаш предвид?

Съмър стана и започна да обикаля килера, осветяваше стените зад кашоните с мобилния телефон. Бавно стигна до задната част на килера и заоглежда четирите дървени врати на големия шкаф. После подаде телефона на Джули и попита:

— Ако ти беше главната готвачка на Кичънър и ти трябваше чувал брашно, щеше ли да го мъкнеш през цялата къща? — Свърши с отместването на кашоните и се опита да отвори дървените врати. Те обаче не помръднаха.

— Плъзгат се нагоре — обади се Джули и светна с телефона към пода. — Опитай отдолу.

Съмър се наведе и без никакво усилие вдигна едната врата. Зад нея се показа тъмна дупка.

— Светни — каза Съмър.

Джули протегна ръка в празното и освети голяма платформа. Горе се виждаше колело на скрипец и преметнато през него въже. Джули обърна телефона натам и освети тъмна шахта.

— Това е вътрешен асансьор. Как се сети, че има такова нещо?

Съмър вдигна рамене.

— Накарай мързеливия на работа, да те научи на ум. — Огледа подвижния шкаф-асансьор и добави: — Малко е тесен, но предполагам, ще свърши работа. Съжалявам, но трябва да си взема телефона.

— Не можеш да се изкачиш в това нещо — възрази Джули. — Ще си счупиш врата.

— Не се тревожи. Мисля, че мога да се справя.

Взе телефона, внимателно пъхна дългите си крака в тесния отвор, след това с извиване вмъкна останалата част на тялото си и седна с кръстосани крака на пода. Две разръфани въжета висяха пред шкафа — сигурно някога ги бяха използвали, за да го вдигат и свалят. Тя обаче не смееше да им се довери. Огледа се и видя края на велосипедна верига, преметната през скрипеца.

— Пожелай ми късмет — каза на Джули. — Да се надяваме, че ще се видим на главния вход след по-малко от пет минути.

— Внимавай!

Съмър хвана веригата с две ръце, дръпна я надолу и се закатери. Джули грабна един от кашоните с дрехи и ги изсипа в шахтата, за всеки случай, ако Съмър се изпусне и падне. Обаче младата атлетична океанографка не падна. Покатери се цели три метра, преди мускулите й да започнат да се уморяват. Сети се, че може да опира краката си в едната страна на шахтата, докато притиска гръб в другата. Така успя да се изкатери още малко, след което спря, за да си поеме дъх.

Горната врата вече бе само на метър от главата й и тя се напъна, за да стигне до нея. Успя, бутна я с крак, но тя не помръдна.

Ръцете й вече омаляваха, а с крака явно нямаше да успее да повдигне вратата, която само помръдваше слабо. Съмър усети как хватката й върху веригата отслабва и разбра, че всеки момент ще я изпусне. Затова се оттласна колкото можеше назад и след това се люшна напред и стовари крака върху дървената врата. Тя с трясък поддаде и в тъмната шахта нахлу светлина. Съмър пусна веригата и се хлъзна по гладкия под, тласкана от инерцията.

След миг осъзна, че не е на пода, а върху широк нисък шкаф от тиково дърво в малък ярко осветен салон. С изненада видя десетина възрастни двойки да пият чай. Всички я зяпаха в мълчание, сякаш беше привидение.

Тя бавно се плъзна от шкафа на пода и видя източника на големия трясък: вратата на асансьора, която беше отворила с шут, бе съборила табла с официален сервиз за чай плюс нужните лъжички, кани и купички.

Усмихна се извинително и се изправи, като бършеше изцапаните си с машинно масло ръце.

— Много мразя да закъснявам за чая — каза на вторачените в нея гости и изхвърча от салона.

Отвън се сблъска с Олдрич, който идваше да провери каква е тази врява, но тя го накара да смени посоката, за да помогнат на Джули. Спуснаха се бързо по стълбите и отвориха килера. Джули се усмихна с облекчение, когато видя Съмър.

— Чух страшен трясък. Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Съмър. — Но дължа на Олдрич нов сервиз за чай.

— Глупости — изръмжа възрастният мъж. — А сега ми разкажи по-подробно кой ви затвори тук долу.

Джули описа Банистър с рокерския екип.

— А, прилича ми на онзи тип, Бейкър — каза Олдрич. — Тръгна си тази сутрин.

— Какво знаеш за него?

— Почти нищо. Каза, че бил писател, живеел в Лондон и бил дошъл тук на голф ваканция. Обаче си спомням смътно, че е идвал тук и друг път. Преди четири-пет години. Помня, че му позволих да работи в архива. Той знае много неща за графа. Всъщност това е човекът, който също попита за Емили.

Джули и Съмър се спогледаха многозначително, после американката отново влезе в бившия килер.

— Искате ли да се обадя в полицията? — попита Олдрич.