Клайв Къслър: Залезът на полумесеца

327 г. сл.Хр.

Средиземно море

Барабанът ехтеше над дървената палуба и отмерваше с отсечени удари безпогрешен ритъм. Келеустът блъскаше по опънатата козя кожа методично, но и някак си механично. Можеше да барабани с часове, без нито веднъж да изпусне удар — музикалното му обучение се основаваше повече на издръжливост, отколкото на хармоничност. Макар да оценяваше неизменния му ритъм, публиката му от гребци на галерата се надяваше, че чудовищното изпълнение скоро ще свърши.

Луций Арцелиан избърса потна длан в туниката си и стисна по-здраво дръжката на тежкото дъбово гребло, без да излиза от ритъма на другите гребци. Младият критянин беше постъпил в римския военен флот преди шест години, привлечен от хубавата заплата и възможността да се сдобие с римско гражданство, когато се пенсионира. Бе прекарал тези години в тежък физически труд и сега единственото му желание беше да се премести на по-лека служба.

На римските галери не се използваха роби — гребците се набираха от населените с моряци земи под властта на империята. Подобно на своите колеги от римската армия, преди да излязат в открито море, те прекарваха дълги седмици в тежки упражнения. Всички бяха високи и силни, способни да гребат по дванайсет часа дневно, ако се наложи. Тук обаче, на направената по модела на либурнийските пирати бирема, малка, само с две редици гребни пейки от двете страни, гребците играеха ролята на допълнителна движеща сила в добавка към голямото платно.

Арцелиан се вторачи в келеуста, дребен и плешив. До него беше вързана питомната му маймунка. Не можеше да не забележи поразителната прилика между мъжа и животинката. И двамата имаха големи уши и весели кръгли лица.

Мъжът бе с непрекъснато ухилена от радост мутра и ярки лукави очи, от устата му надничаха жълти нащърбени зъби. Образът му по някакъв начин улесняваше гребането и Арцелиан заключи, че капитанът е направил мъдър избор с назначаването на точно този човек.

— Ей, келеустът — подвикна един тъмнокож сириец, — вятърът духа като луд, та чак водата кипи. Защо ни изкомандваха да гребем?

Очите на барабанчика проблеснаха и той със сърдечен смях отговори:

— Не съм аз този, който ще постави под съмнение мъдростта на началниците си. Иначе и аз щях да дърпам греблото.

— Обзалагам се, че маймуната може да гребе по-добре от тебе — отговори сириецът.

Келеустът погледна животинчето и отвърна:

— Да, той наистина е много силен. Но на въпроса ти. Нямам представа. Може би капитанът е решил да ви създаде работа, та да не дрънкате глупости. Или пък просто е пожелал да надбягаме вятъра.

Капитанът стоеше на горната палуба само на три стъпки над главите им и се взираше в хоризонта зад кърмата. Две далечни синьо-сиви точки подскачаха върху бурните вълни и постепенно се увеличаваха. Погледна издутото платно. Искаше му се да може да се движи много, много по-бързо от вятъра.

Нисък баритон прекъсна мислите му.

— Вителий, гневът на морето ли кара коленете ти да омекват?

Капитанът се обърна. Набит мъж с броня и туника го гледаше насмешливо. Това беше римският центурион Плавций, който командваше трийсетимата легионери на кораба.

— Два кораба се приближават от юг — отговори Вителий. — Пиратски. Почти съм сигурен.

Центурионът погледна небрежно към двата далечни кораба и вдигна рамене.

— Дребни насекоми — каза безгрижно.

Вителий го знаеше по-добре от него. От векове пиратите бяха заплаха за римското корабоплаване. Макар Помпей Велики преди повече от триста години да беше унищожил организираното пиратство в Средиземноморието, малки независими групи все още дебнеха за плячка в открити води. Обикновено жертви става самотните търговски кораби, но пиратите знаеха, че често биремите също пренасят ценни товари. Сега, докато мислеше за своя товар, Вителий се чудеше дали родените край морето варвари не са получили сведения, след като галерата бе напуснала пристанището.

— Смятам, че не е нужно да ти припомням колко е важен нашият товар, Плавций — подхвърли той.

— Разбира се — съгласи се центурионът. — Защо иначе съм на този окаян кораб? На мен е възложено да се грижа за сигурността, докато товарът не се достави на императора в Бизантион.

— Неуспехът ще има, хм… болезнени последствия както за нас, така и за семействата ни — отбеляза Вителий, като си помисли за жена си и сина си в Неапол. Погледна водите пред подскачащия нос на галерата. Нищо, освен тъмносиви вълни. — Още няма и следа от нашите придружители.