Клайв Къслър - Изгубената империя

— А онзи дългият помежду им? — поинтересува се Реми.

— Това е по-скоро атол, отколкото остров — риф и пясъчен нанос. Няма си име или поне аз не го знам. Просто е много близо до повърхността и прилича на твърда земя. Може да се ходи по него, но ще се газите във вода до колене.

— Онова кратери ли са? — попита Сам, надничайки през илюминатора.

— Мда. Преди Първата световна война германските бойни кораби и крайцери използвали Сукути и Фанджове за тренировки. На някои места са пробили дупки чак до водата. Затова Фанджове е толкова популярно място сред водолазите. Спускат се с въжета по кратерите и разглеждат. Всяка година загиват по трима — четирима. Вие…

— О, не. Само обикновено гмуркане.

— Внимавайте. Водата в радиус от три километра около Сукути принадлежи на Окафор. Разполага с патрулни лодки и въоръжена охрана. Опитва се да гони хората и от Фанджове, но там няма юридически основания. Ето там, на върха, е къщата му.

Сам и Реми проточиха шии да погледнат. Ваканционният дом на Амбонисие Окафор представляваше четириетажна вила в италиански стил, обградена от каменна стена, висока метър и половина. От къщата към всички краища на имението тръгваха спретнати пътечки, посипани с натрошени миди, които напомняха на разкривени спици на колело.

Шейсет и пет години по-рано в Тихия океан по същият начин бяха изглеждали японските крепостни острови по времето на Втората световна война. Оформени като конус, чиято задна четвърт е потопена във водата, южните ниски части на острова бяха голи и лишени от растителност, с изключение на някой храст или камък. На няколкостотин метра от брега лунният пейзаж отстъпваше място на тучна ивица дъждовна гора, която стигаше чак до границите на имението.

— Едни бункери вместо вилата и имаме умален Иво Джима — рече Сам. — Сигурно му трябва сериозен персонал да озаптява джунглата.

Две от пътеките привлякоха вниманието им. Едната водеше до кей на северозападния бряг на острова. Там бе вързана „Нджива“. Срещу нея стояха два катера „Ринкер“, като онзи, с който Ривера и хората му бяха откраднали камбаната. По палубата на яхтата се движеха фигури, но от тази височина лицата им не се виждаха.

Другата пътека водеше до поляна, оградена от боядисани в бяло камъни. В средата още камъни, вкопани, изписваха римското „Н“: хеликоптерна площадка.

— Ед, това е…

— Мда. Окафор има „Юрокоптер ЕС135“. Златна птичка. Не лети никъде с нея, освен при крайна необходимост. Символ на статута му, предполагам. Някой от вас лети ли?

— Изкарах курс по управление на едномоторни летателни машини — каза Сам. — Имам десет летателни часа с хеликоптер. Оказа се по-трудно, отколкото предполагах.

— Адски си прав.

— Не виждам много пазачи и огради долу — обади се Реми. — Странно за човек, който толкова държи на личното си пространство.

— Славата му е такава, че вече не му трябва кой знае каква охрана. Преследва безмилостно нарушителите. Говори се, че някои от по-нахалните дори са изчезнали.

— Вярваш ли на това?

— Склонен съм. Окафор е бил генерал в танзанийската армия. Корав, страховит тип. Стига ли ви видяното?

— Да — отвърна Сам.

Останалата част от полета премина в мълчание, прекъсвано само от откъслечните приказки на Ед, който им показваше интересни елементи от пейзажа и им разказваше това-онова от африканската история. Малко преди седем и половина кацнаха на чакълената писта на остров Мафия и бързо стигнаха до терминала — варосана сграда с тъмносини первази и керемиденочервен ламаринен покрив. До нея под сянката на един баобаб седяха двама униформени служители от имиграционната служба.

Когато двигателите изгаснаха, Ед слезе и свали раниците им от багажното. Подаде им визитката си и със заговорническа усмивка рече:

— Пазете се, Фарго. Обадете се, ако загазите.

— Да не би да знаеш нещо, което ние не знаем? — усмихна се и Сам в отговор.

— Не, но от пръв поглед разпознавам авантюристите. Изглеждате ми доста оправни, но Африка е безпощадно място. На визитката ми ще намерите номера на сателитния ми телефон. Ще го оставя включен.

— Благодаря, Ед.

Стиснаха си ръцете, Ед се обърна и се отправи към военната барака с червен неонов надпис „БИРА“.

Сам и Реми метнаха раниците на гръб и тръгнаха към терминала, но двамината до баобаба ги пресрещнаха. След бегъл преглед на документите им надникнаха в багажа им, удариха печати в паспортите им и им пожелаха „Добре дошли“ на развален английски.