Клайв Касслер: Изгубената империя

Благодаря на хората, без които тази книга нямаше да бъде това, което е:

На Сам Крагхед от Музея на Конфедерацията, чиито проницателни мисли се оказаха наистина безценни; на Джон Койвула и Тим Томас за прозорливостта в областта на гемологията и геологията; на Рич Хартни за помощта при аварийното кацане; на Дъг Лайл и К. Дж. Лионс за отзивчивостта им към медицинските ни въпроси; на Джеф Ъруин и Питър Белууд за готовността им да отговорят на спекулативните ни антропологични питания; на Тим Рауфс и Сандра Ноубъл за познанията им по мезоамериканска история; на Юрген Тайс за помощта му по отношение на Занзибар и Танзания; на Том Чафин, авторът на „Море от сивота“ за мозъчната атака „какво можеше да бъде“; на Виктория Лизи за неуморната писалка; на Нийл, Питър, Том, Сара и Пам за търпението, издръжливостта и благата помощ; на Кид и съпругата му за приятелството и подкрепата; и накрая, на Стийв Бери: ти наистина си голяма работа, приятелю.

Лондон, Англия, 1864 г.

Мъжът на име Джотун крачеше устремено в предутринната мъгла, с вдигната яка на мантото и хлабав шал около врата и устата. Виждаше се дъхът пред лицето му.

Внезапно спря и се ослуша. Стъпки ли бяха това? Обърна се наляво, после надясно. Някъде пред себе си чу приглушено изтропване. Обувка по паважа. Със забележителна за едрия си ръст лекота, той отстъпи назад и се скри в тъмнината между колоните на сводестия вход. Стисна в юмрук дръжката на оловно-кожената палка в джоба си. Страничните улички и задните алеи в Тилбъри не бяха сигурно място, най-малкото между залез и изгрев-слънце.

— Проклет град — измърмори Джотун, — тъмен, влажен, студен. Бог да ми е на помощ.

Липсваше му жената, лисваше му родината. Но тук беше нужен или поне така бяха казали настоящите му господари. Вярваше на преценката им, разбира се, но имаше моменти, в които с радост би заменил с бойно поле сегашната си служба. Поне щеше да познава врага и да знае какво се очаква от него: да убива или да бъде убит. Просто и ясно. От друга страна, въпреки разстоянието, жена му много повече предпочиташе това му назначение в сравнение с предишните. „По-добре далеч и жив, отколкото близо и мъртъв“, му бе казала, когато се получи заповедта.

Джотун изчака още няколко минути, но не чу нищо повече. Погледна часовника си: три и половина. След час улиците щяха да се оживят. Ако плячката му, ако възнамеряваше да избяга, щеше да го стори преди това.

Излезе отново на улицата и продължи на север, докато откри „Малта Роуд“, после свърна на юг към доковете. В далечината шамандура подрънкваше самотно, а от Темза се носеше смрад. Отпред, в мъглата, на югоизточния ъгъл на „Док Роуд“ самотна фигура пушеше цигара. Безшумно като котка, Джотун пресече улицата и закрачи напред, за да види по-добре ъгъла. Мъжът наистина беше сам. Джотун се скри в началото на една алея и подсвирна тихо, веднъж. Мъжът се обърна. Джотун запали клечка кибрит с нокътя на палеца си, остави я да погори и я изгаси между палец и показалец. Мъжът отиде при него.

— Добро утро, сър.

— Спорно твърдение, Фанси.

— Добро е, сър, наистина. — Фанси огледа улицата в двете посоки.

— Нервен ли си?

— Кой, аз? Че защо да съм? Дребен човечец като мен да се разхожда в тъмни доби по тия улички. Какво да не му е наред?

— Да чуем тогава.

— Там е, сър. Вързан на кея, както в последните четири дни. Въжетата обаче са разделени. Побъбрих си с едно другарче, дето върши туй-онуй на доковете. Приказва се, че ще тръгва нагоре по реката.

— Накъде?

— Милуолските докове.

— Милуолските докове не са довършени, Фанси. Защо ме лъжеш?

— Не, сър, така чух. Милуол. По-късно тази сутрин.

— Вече имам човек там, Фанси. Казва, че ще са затворени поне още седмица.

— Съжалявам, сър.

Джотун чу зад гърба си характерно протъркване на кожа върху тухла и веднага разбра, че Фанси съжалява за нещо съвсем друго. Донякъде се утеши с това, че малката невестулка вероятно не го е предала от злоба, а от алчност.

— Хайде, Фанси, да те няма… Махни се далеч. Вън от Лондон. Ако те видя отново, ще ти разпоря корема и ще те нахраня със собствената ти карантия.

— Няма да ме видите отново, сър.

— За свое добро се постарай.

— Отново, извинявайте. Винаги съм харесвал…

— Още една дума и ще ти е последната. Изчезвай.