Клайв Касслер - Изгубената империя

Въпросът пред тях в момента бе дали можеха да превърнат и тази камбана в средства за филантропските си каузи или просто в интересна историческа находка. Не че имаше значение, разбира се. Преследването на скритата история само по себе си им носеше радост. И в двата случая знаеха откъде да започнат.

— Време е да се обадим на Селма — каза Реми.

— Време е да се обадим на Селма — съгласи се Сам.

Час по-късно вече бяха в наетото бунгало в Кендва бийч, на северния нос на Занзибар. Реми приготвяше прясна плодова салата и студен чай, прошуто и моцарела, а Сам набра номера на Селма. Малкият вентилатор на тавана раздвижваше въздуха, а от френския прозорец хладен бриз полюшваше тензухените завеси.

Макар в Сан Диего да беше четири през нощта, Селма Уондраш вдигна още на първото позвъняване. Сам и Реми не се изненадаха, защото се бяха убедили, че Селма спи само по четири часа на нощ, с изключение на неделите, когато спеше по пет.

— Докато сте на почивка, ми звъните, само ако сте загазили или сте на път да загазите — чу се без предисловие гласът й по високоговорителя.

— Не е вярно — отвърна Сам. — Миналата година ти се обадихме от Сейшелите…

— Защото група павиани бяха нападнали къщата ви на плажа, унищожили мебелите ви и избягали с всичко, а полицията беше решила, че сте крадци.

„Права е“, оформи с устни Реми от другата страна на барплота, а с върха на ножа си му подхвърли парченце ананас. Той го улови с уста и тя беззвучно му изръкопляска.

— Добре де, права си — примирено каза той в слушалката.

Селма Уондраш, унгарка по произход, която така и не се бе отървала напълно от акцента си, беше строгата, но тайничко милозлива шефка на тричленния научноизследователски екип на Сам и Реми, който стоеше зад фондация „Фарго“. Беше вдовица; катастрофа бе отнела съпруга й — летец-изпитател — преди десет години.

След завършването на „Джорджтаун“ и след като получи американско гражданство, тя бе започнала работа в Отдела за специални колекции на Библиотеката на Конгреса, докато Сам и Реми не я отвлякоха. Освен като блестящ изследовател, Селма се беше доказала като превъзходен пътнически агент и гуру на логистиката, като осигуряваше с военна точност и ефикасност отиването и връщането им до и от всякакви дестинации. Селма се хранеше, пиеше и живееше с научноизследователската си работа: с упоритите загадки, които мъчно се поддаваха на разплитане, с легендите, в които едва-едва проблясваше зрънце истина.

— Е, какво е този път? — попита тя.

— Корабна камбана — обади се Реми.

Чу се шумолене на хартия: Селма вадеше нов бележник.

— Говорете.

— Западният бряг на остров Чумбе — каза Сам и издиктува координатите от джипиеса. — Трябва да провериш…

— Да, знам, границите на резерватите и природните убежища — прекъсна го Селма, докато дращеше с молива. — Ще накарам Уенди да погледне танзанийския закон за морските води. Друго?

— Монета. Ромбоидна, горе-долу с размерите на петдесет цента. Намерихме я на около сто и двайсет метра на север от камбаната… — Сам погледна към Реми и тя кимна утвърдително. — Ще се опитаме да я попочистим, но в момента нищо не се вижда.

— Разбрах. Друго?

— Няма друго. Това е. Опитай се да побързаш, Селма. Колкото по-скоро успеем да закачим камбаната, толкова по-добре. Наносите не изглеждаха стабилни.

— Ще ви се обадя — каза Селма и затвори.

Мексико Сити, Мексико

Куаутли Гарса, президентът на Обединените мексикански щати и лидер на партията Мешика Теночка, гледаше през високите до тавана прозорци към „Плаза де ла Конститусион“, където някога се бе издигал Великият храм. Сега не представляваше нищо повече от частично реставрирани руини — туристическа атракция за онези, които имаха желание да ахкат пред тъжните останки на великолепния ацтекски град Теночтитлан и огромния Календарен камък, три и половина метра в диаметър, тежащ двайсет тона.

— Подигравка — измърмори той, загледан в тълпите долу.

Подигравка, на която досега бе успял само бегло да се противопостави. Вярно, че от избирането му насам мексиканците научиха повече за наследството си и осъзнаха истинската история на страната си, в голяма степен заличена от испанския империализъм. Дори названието „Ацтекска партия“, с което много новинарски репортери представяха Мешика Теночка, беше обидно, сякаш намекваха за фалш.

Ернан Кортес и кръвожадните испански конквистадори бяха кръстили мексиканците „ацтеки“, изопачавайки името на легендарния дом на Мешика — Ацтлан. Необходима хитрост, при все това. Сега „ацтеки“ бе термин, който мексиканците не само разбираха, но и приемаха в народното си сърце. С времето Гарса щеше да ги образова.