Клайв Къслър - Изгубената империя

Ленивите предутринни ветрове им загубиха около час, но малко преди изгрев-слънце въздухът се раздвижи и не след дълго вече се носеха на север със стабилни шест възела. В седем пред очите им се разкри остров Фанджове. След половин час стигнаха до атола, който им беше показал Мичъл. Свалиха платната и включиха мотора. Четирийсет минути лавираха с опънати нерви между рифовете, докато стигнат до южния бряг на Малък Сукути. Реми забеляза заливче, обрасло с мангрови дръвчета, в което можеха да скрият лодката от любопитни очи. Следвайки знаците, които му даваше Реми от носа, Сам умело вкара лодката в заливчето. Изключи моторите и я остави по инерция да се мушне между две дръвчета, щръкнали диагонално от брега.

След цял час равномерно бумтящ двигател, сега им се стори, че наоколо цари мъртвешки покой. Постояха неподвижно половин минута, заслушани, докато джунглата отново се оживи с какофония от жужене и чуруликане.

Реми върза въжето на лодката към ствола на едно дърво и се върна на задната палуба при Сам.

— Какъв е планът? — попита тя.

— Да приемем най-благоприятния сценарий: че камбаната още е на борда на „Нджива“. С малко късмет няма да се наложи изобщо да стъпим на острова. При всички положения обаче ще трябва да изчакаме да падне мрак. Засега предлагам да поразузнаем наоколо и да си спретнем малък пикник.

— Разузнаване и пикник — повтори Реми с усмивка. — Мечтата на всяка жена.

За разлика от по-големия си побратим, остров Малък Сукути беше изцяло покрит от мангрови блата и джунгла, с изключение на едно самотно назъбено възвишение, не повече от сто и седемдесет метра надморска височина, но Сам и Реми добре знаеха, че сто и седемдесет метра изкачване по тесни, виещи се пътечки спокойно може да означават три или четиричасов поход.

Към десет сутринта, плувнали в пот, нахапани от насекоми и целите в кал, те се измъкнаха от тресавището и си запроправяха път през джунглата. Сам вървеше отпред. Продължиха на север, докато стигнаха това, което търсеха: поток. Водата означаваше животни, а животните означаваха дивечови просеки. Само след няколко минути намериха една. Водеше на северозапад, към върха. Малко преди един на обед успяха да се измъкнат от джунглата и се озоваха в подножието на възвишението.

— Какво облекчение — каза Реми, загледана нагоре.

Скалата не беше непреодолима.

Висока около петнайсетина метра, с наклон не повече от петдесет градуса и множество хватки и пукнатини. След кратка почивка за вода двамата тръгнаха нагоре и скоро стигнаха до една скална ниша малко под върха. Извадиха биноклите от раниците си, изправиха се и се огледаха.

— Фонтан на хоризонта 10 10 Известна фраза от романа „Моби Дик“ на Х. Мелвил, прев. Н. Розева. — Бел.прев. — промърмори Сам.

На километър и половина и трийсетина метра надолу се намираше домът на Окафор. Боядисана в маслено жълто и с искрящо бели первази, къщата беше разположена в почти идеален кръг от червеникавокафява почва. От това разстояние се виждаха детайли, които им бяха убягнали във въздуха. Както Сам беше предвидил, в източната част на имението работеха трима мъже в зелени гащеризони. Двама сечаха клони с мачетета, а третият косеше тревата. Самата вила беше огромна, може би към хиляда и петстотин квадратни метра, опасана от балкони на всеки етаж. В задната част на имота се издигаха нещо като радиоантена и сателитна телевизионна кула.

— Виждаш ли това? — попита Реми.

— Кое?

— На покрива в източния ъгъл.

Сам насочи бинокъла си натам и видя друг бинокъл, военноморски, монтиран на триножник.

— Лошата новина е, че могат да видят всичко, което приближава от югозапад от разстояние петнайсет километра. Виждаш ли коаксиалния кабел в основата?

— Да.

— Предполагам, че е за дистанционно управление и наблюдение. Вероятно от контролна зала някъде в къщата. Добрата новина е, че надали е приспособен за нощно наблюдение.

Продължиха да оглеждат с биноклите си надолу към хеликоптерната площадка. В края на периметъра от бели камъни, на нисък стол седеше човек в каки гащеризон, подпрял на бедрото си „Калашников“.

— Спи — каза Реми.

— Да, а и хеликоптерът липсва. Шефа го няма — рече Сам и премести бинокъла. — Засякох някакво движение на „Нджива“.

— Виждам го — отвърна Реми. — А ето едно познато лице.

Сухата, жилеста фигура и изпито лице на Ицли Ривера не можеха да се сбъркат. На предната палуба на яхтата, държеше на ухото си сателитен телефон и слушаше. След минута кимна, погледна часовника си, каза нещо в слушалката и прекъсна. Обърна се към кърмата, сви ръце на фуния и извика нещо. След десет секунди Ночтли и Яотъл дотичаха изпод арката на лявата палуба и застанаха пред Ривера, който им говори нещо няколко минути, след което отново хукнаха.