Клайв Къслър - Изгубената империя

— Ето на това му казвам гледка — възхити се Реми, като свали раницата.

Пред тях се простираха сините води на Зондския пролив. На четирийсет километра от там виждаха стръмните скали на остров Кракатау, а зад тях — западния бряг на Ява. Приближиха се до ръба на платото. На сто и петдесет метра под тях, в подножието на шейсетградусовия наклон, бе дъното на пролома. От двете си страни бе обграден от върхове, образуващи северната и южната му стена. Самият пролом беше относително прав с лека извивка в другия си край километър и половина по-нататък.

Сам посочи ивицата вода, видима зад устието на пролома.

— Това е почти точно мястото, на което е бил закотвен.

— Искам да те питам нещо: защо не тръгнахме от там и просто не се изкачихме по разлома?

— По няколко причини: първо, това е наветрената страна на пролива. Може да съм малко параноичен, но предпочитам да сме скрити от любопитни погледи.

— А другата?

— От тук се вижда по-добре.

Реми се усмихна.

— Надяваше се да видим стърчаща мачта, нали?

Сам също се усмихна.

— Да, обаче не виждам нищо. А ти?

— Не. Може би сега е моментът да ми разкажеш теорията си. Как би могъл „Шенандоа“ да оцелее от пирокластичния поток?

— Може би ти знаеш научния термин, но си мисля за Ефекта на Помпей.

Италианският град Помпей, станал жертва на друг вулкан — Везувий, през 79 година след Христа, станал известен с мумиите си — замръзналите в последния миг от живота си жители.

Също като Кракатау Везувий изригнал и гореща пепел и лава залели града, изпепелявайки и погребвайки всичко след себе си. Хората и животните, хванати на открито от огнената лавина, били изпечени и затрупани живи. При разлагането на телата получените течности и газове втвърдили обвивките.

— Мисля, че точно това е терминът. Макар че принципът тук е малко по-различен.

— На това разчитам. Ако приемем, че „Шенандоа“ е бил отнесен до тук, той е бил залят от цунами и покрит с хиляди тонове подгизнали растения и дървета. Когато е дошъл пирокластичният поток, всичката влага се е изпарила и, да се надяваме, вместо кораба е било овъглено одеялото от листа.

Реми кимна.

— А той самият е бил погребан под дебел слой пепел и пемза.

— Това е теорията ми.

— Защо никой не го е намерил?

Сам сви рамене.

— Никой не го е търсил. Колко артефакти се откриват на броени метри от разкопки, разработвани години наред?

— Много са.

— Освен това „Шенандоа“ е бил дълъг само седемдесет метра и десет метра широк. Този пролом е… — Сам пресметна наум, — двайсет и пет пъти по-дълъг и четирийсет пъти по-широк.

— Не си глупав, Сам Фарго. — Реми погледна склона отпред. — Как мислиш? Право надолу?

Сам кимна.

— Мисля, че може да стане.

Спускането беше бавно, но не особено опасно. Използвайки стволовете на диагонално растящите дървета вместо стъпала, те отново слязоха в джунглата. Слънцето почти се скри зад короните и надвисна полумрак.

Сам спря за почивка и вода. Пийна няколко глътки и се отдалечи по страничния склон. След минута се върна с две големи тояги и подаде по-късата на Реми.

— Ще дупчим ли? — попита тя.

— Да. Ако корабът е тук, единственият начин да го намерим, е да сондираме. Ако е покрит с вкаменена растителност и пепел, ще има дупки. Ако претърсим достатъчно добре, със сигурност ще открием нещо.

— Ако въобще е…

— Не го казвай.

През следващите шест часа, докато следобедът постепенно преминаваше във вечер, те обхождаха дъното на пролома и дупчеха с пръчките, като се стремяха да държат посока север-юг.

— Шест часа — каза Сам, като погледна часовника си. — Да довършим този ред и да приключваме за днес.

Реми се засмя уморено.

— И да се оттегляме в прекрасния ни хамак!

Тя се препъна напред, падна и изохка.

Сам коленичи до нея.

— Добре ли си?

Тя се обърна, стисна устни и издуха кичур коса от лицето си.

— Добре съм. Умората ме прави непохватна. — Сам й помогна да се изправи и Реми се огледа. — Къде ми е пръчката?

— В краката ти.

— Какво? Къде?

Сам посочи. Върхът на тоягата й стърчеше на няколко сантиметра от земята.

— Или това е някакъв фокус, или току-що намери дупка.

Пулау Легунди, Зондски пролив

Двамата внимателно отстъпиха няколко крачки назад и огледаха земята наоколо.

— Нещо? — попита Сам.

— Не.

— Скочи на онова дърво.

— Щом досега не сме пропаднали, няма страшно.

— Угоди ми.

Реми направи още няколко крачки назад, докато гърбът й опря в ствола, после се обърна и се качи на най-ниския клон. Сам свали раницата си и я остави на земята. Обърна собствената си пръчка водоравно, пред хълбоците си, като въжеиграч, и полека се приближи до мястото, където стърчеше върхът на пръчката на Реми. Застана на колене, остави пред тях своята и издърпа тази на Реми. Извади челника от джоба на панталоните си и светна в дупката.