Клайв Къслър - Изгубената империя

Само малко над двайсет и четири часа след като напуснаха Джакарта, когато слънцето се спускаше над върховете на Легунди, Сам насочи носа на пиниси към един тих залив от източната страна. Изкара лодката на плажната ивица, широка три метра и покрита с бял пясък. Реми скочи на брега, а Сам хвърли раниците и я последва. После върза въжето за едно дърво наблизо.

Реми разтвори върху пясъка туристическата карта, която бяха купили от хотела. Двамата приклекнаха до нея. Преди да си тръгнат от музея, Сам беше разгледал няколко цифрови карти на мултимедията и мислено беше запомнил местоположението на кораба.

— От тук имаме по-малко от километър и половина до западната страна — каза той. — Доколкото помня, „Шенандоа“…

— Ако приемем, че е бил той.

— Моля се да е бил. Според мен би трябвало да е стоял тук, в този плитък залив. Ако вземем участта на „Бероу“ за пример…

— Да, я ми обясни пак.

— Според общоприетата история „Бероу“ е единственият кораб, отнесен към сушата. Всички по-малки съдове са били или потопени, или моментално унищожени от цунами. А ето и моята теория: различното при „Бероу“ е било, че е бил закотвен в устието на река.

— На пътя на най-малкото съпротивление.

— Именно. Бил е изтласкан навътре по вече съществуващ вдлъбнатина в релефа. Ако прекараш линия от Кракатау, през мястото му на закотвяне и към острова, ще видиш…

Наведена ниско над картата, Реми довърши мисълта му:

— Пролом.

— Дълбок, ограден от двете страни от сто и петдесет метрови върхове. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че проломът свършва под този трети връх на няколкостотин метра от отсрещния бряг. Километър и половина дълъг, четиристотин метра широк.

— Което показва, че не е бил смазан от прах, разбит на сушата или потопен на дъното? Намираме се на петдесет и шест километра от Кракатау. „Бероу“ е бил на седемдесет и пет и е свършил на километри навътре в сушата.

— Виждам две причини: първо, върховете около нашия пролом са много по-стръмни от всичко около реката, и второ, „Шенандоа“ е бил поне четири пъти по-тежък от „Бероу“, с железни рамки, дървени части от двоен дъб и тик. Бил е направен за тежки премеждия.

— Имаш право.

— Да се надяваме, че и практиката ще го покаже.

— Има обаче още една подробност, която ме мъчи…

— Давай.

— Как е възможно „Шенандоа“ да е оцелял от пирокластичния поток?

— Имам теория и за това. Искаш ли да я чуеш?

— Задръж си я. Ако се окажеш прав, ще ми я разкажеш. Ако ли не, няма да има значение.

Пет минути, след като навлязоха в гората, установиха, че джунглата на Мадагаскар не може да се мери с тази на Пулау Легунди. Дърветата бяха толкова нагъсто, че трябваше да се провират странично между тях, целите бяха обрасли в лиани, висящи по стволовете и от клоните чак до земята. След сто метра рамото на Сам вече го болеше от ударите с мачетето.

Намериха малка пролука в храсталаците и приклекнаха да отдъхнат и пийнат вода. Наоколо бръмчаха насекоми, които влизаха с ушите и ноздрите им. Над главите им се носеха крясъците на невидими птици. Реми изрови репелент от раницата си и напръска откритата си кожа и тази на Сам.

— Това може да се окаже добре за нас — каза Сам.

— Кое?

— Виждаш ли как по-голямата част от стволовете на дърветата са покрити с плесен и пълзящи растения? Като броня е. Това, което е добро за дърветата, може да бъде добро и за дървото на кораба.

Той отпи още една глътка от манерката и я подаде на Реми.

— Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-лесно ще става — каза той.

— Дефинирай „лесно“.

— Повече слънчева светлина означава по-малко увивни растения.

— А „по-високо“ значи „по-стръмно“ — усмихна се тя закачливо. — Няма пълно щастие.

Сам погледна часовника си.

— Остават два часа до залез. Моля те, кажи ми, че не си забравила да вземеш хамака с мрежа срещу комари…

— Не съм. Но забравих котлона, пържолите и хладилната чанта с бирата.

— Този път ще ти простя.

Продължиха да вървят още час и половина, напредвайки бавно, но сигурно по западния склон на върха, издърпвайки се с помощта на оголените клони и висящите лиани, докато Сам най-сетне даде знак да спрат. Опънаха двойния си хамак между две дървета, провериха два пъти мрежите срещу комари, вмъкнаха се вътре и вечеряха топла вода, телешка пастърма и сушени плодове. Двайсет минути по-късно и двамата потънаха в дълбок сън.

Симфонията на джунглата ги събуди веднага след изгрев-слънце. Закусиха набързо и отново поеха на път. Както бе предсказал Сам, колкото по-високо се изкачваха, толкова повече изтъняваха шубраците и накрая вече можеха да се движат без помощта на мачетето. В десет и петнайсет стигнаха до гранитно плато, три метра широко.