Клайв Къслър - Изгубената империя

— Разбирам идеята ви. Да сменим малко термините: давате ми това, което искам, и аз обещавам да ви убия бързо и безболезнено. Или продължаваме да си играем на котка и мишка, аз ви хващам и измъчвам жена ви, докато не ми дадете, каквото искам.

Сам пристъпи напред и го погледна в очите.

— Трябва да поработите над обноските си.

Ривера подръпна леко сакото си, за да покаже дръжката на пистолета си.

— А вие — над дискретността си.

— И жена ми така казва.

— Много сте твърдоглави. И двамата. Сега си тръгваме. Ако се опитате да окажете съпротива или да привлечете внимание, ще застрелям първо жена ви, после и вас. Да вървим. Отпред ме чака лодка. Излизаме навън и…

— Не.

— Моля?

— Чухте ме.

— Не блъфирам, мистър Фарго. Ще застрелям и двама ви.

— Вярвам, че ще се опитате. Но не възнамерявам да ви улеснявам.

— Никой не може да ме спре. Ще съм изчезнал, много преди да дойдат властите.

— И тогава? Да не мислите, че сме дошли тук с всички доказателства в джоба си? Вие наистина подценявате хората. Претърсили сте хотелската ни стая и не сте намерили нищо, нали?

— Точно така.

— Само че у себе си носим само няколко снимки, които при това вече сте виждал. Ако ни убиете тук, всичко ще се разчуе. Докато се върнете в Мексико, всички новинарски канали ще предават събитието.

— Нямаше да сте тук, ако имахте всичко, което ви трябва. Липсва ви това, което е намерил Блейлок или което е търсел.

— Значи сме двама.

— Забравяте обаче, че аз съм се посветил на тази тайна от десет години. А вие се занимавате с нея едва от няколко седмици. Каквото и да намерите, каквото и да разкажете, ние ще го извъртим. Знаете за кого работя и знаете с каква власт разполага. Дори да оцелеете, много скоро ще излезете двама алчни, жадни за пари и слава търсачи на съкровища, които са си измислили фантастична лъжа за своя собствена облага.

— Но пък ще сме живи и здрави — сладко отвърна Реми.

— И запазили чувството си за хумор — добави Сам. — Щом сте толкова сигурен, защо не се приберете у дома и да видим какво ще стане?

— Не мога. Аз съм войник. Изпълнявам заповеди.

— Значи сме в безизходица. Или ни застреляйте, или се махайте.

Ривера помисли за секунда, после кимна.

— Нека бъде вашата. Запомнете, мистър и мисис Фарго: дадох ви шанс. Каквото и да стане, ще се погрижа да не напуснете Индонезия живи.

Залива Лампунг, Суматра

Сам намали мощността и зави перпендикулярно на вятъра. Лодката спря и започна леко да се полюшва. На няколкостотин метра от лявата им страна се намираше Мутун — едно от десетките гористи островчета покрай двата бряга на залива, а отдясно в далечината беше Инда Бийч.

— Добре, още веднъж.

— Колко пъти ще го повтарям, Сам? Отговорът е още „не“. Ако ти останеш, и аз оставам.

— Тогава да си вървим у дома.

— Не искаш това.

— Вярно е, но…

— Започваш да ме ядосваш, Фарго.

Стана му ясно, че не се шегува. Когато Реми го наричаше по фамилия, значи, търпението й се изчерпваше.

След срещата си с Ривера в музея бяха хванали следващия ферибот до Сол Марбела, на около двайсет километра от доковете на Картита Бийч. Докато чакаха ферибота да потегли, Сам наблюдаваше катера на Ривера, който накрая се скри над нос Танджунг на югозапад.

Когато се върнаха в Ява, взеха такси до „Четирите сезона“, където бързо си събраха багажа, а после то ги откара до летището и се качиха на следващия чартър над проливите до Лампунг. Кацнаха малко преди мръкване и си намериха хотел на няколко километра надолу по брега, откъдето се обадиха на Селма.

Решиха, че колкото по-скоро стигнат до Пулау Легунди, толкова по-добре. Макар донякъде да очакваха Ривера да изникне отново отнякъде, внезапното му появяване в музея и заплахите ги бяха убедили, че трябва да действат бързо. За тази цел Селма отново вкара в действие способностите си и им осигури седемметров моторен пиниси — тесен, плоскодънен съд с всички необходими провизии, да ги чака на кея преди изгрев. До обед вече бяха покрили една трета от разстоянието до Пулау Легунди.

— Досега никога не сме допускали хора като Ривера да ни надвият. Защо да почваме тепърва?

— Знаеш защо.

Тя се приближи и нежно го докосна по рамото.

— Карай, Сам. Да завършим заедно каквото сме започнали.

Той въздъхна и се усмихна.

— Ти си забележителна жена.

— Знам. Хайде, карай.

В късния следобед малкото петно на хоризонта започна да се превръща в остров с тучни зелени върхове и скалист бряг. Оформен като нащърбена запетайка, необитаемият Пулау Легунди беше около шест километра дълъг и три километра широк. Подобно на всички острови в и около Зондския пролив, и той някога е бил покрит от пепелта на Кракатау. Сто и трийсет години дъждове и вечното търпение на майката природа обаче го бяха превърнали в самотен оазис от дъждовни гори.