Клайв Къслър - Изгубената империя

— Намираме се точно под каюткомпанията. Трябва да има още един…

— Намерих го — извика Реми.

Сам се обърна. Над главата й висеше отворен капак в тавана.

— Хитрец е бил този султан — усмихна се тя. — Дали това не е било за харема му?

— Не бих отхвърлил този вариант.

Сам се приближи и направи стъпало с ръце.

— Хайде, качвай се.

На горната палуба се озоваха в коридор, дълъг девет метра. Откъм гърба им се намираше бизанмачтата на „Шенандоа“. От дясната страна на коридора имаше пет врати, вероятно на офицерските каюти. Сам провери първата.

— Главният — прошепна той.

Погледнаха и останалите помещения. Второто и третото бяха празни. В четвъртата и петата каюта на всяка от койките лежеше по един скелет.

— Погребани живи — промърмори Реми. — Божичко, колко ли е траяло това мъчение?

— Колкото и да е било, е било кошмар.

В края на коридора завиха надясно през друга врата и тръгнаха напред по коридора откъм левия борд на кораба. От едната му страна имаше още каюти. От другата се виждаше само една врата, водеща към каюткомпанията.

— Искаш ли да погледнем? — предложи Сам.

— Не особено. Сигурно ще бъде същото.

— Тогава ни остава да проверим само още една стая.

Обърнаха се. На няколко крачки зад тях имаше дебела дъбова врата с тежки панти и дръжка от ковано желязо.

— Капитанската каюта — каза Сам.

— Сърцето ми хлопа.

— И моето.

— Ти или аз?

— Път на дамите.

Сам насочи лъча на челника си над рамото на Реми, за да освети пътя й. Тя се приближи до вратата, сложи ръка на дръжката и след миг колебание я натисна. Очаквайки обичайното скърцане на панти, и двамата се изненадаха, че вратата се отвори безшумно.

От проучванията си знаеха, че капитанската каюта на „Шенандоа“ е около седем и половина квадратни метра: три на два и петдесет. В сравнение с офицерските и моряшките каюти беше направо луксозна.

Видяха го в един и същи момент.

Точно пред тях имаше люлеещ се стол, обърнат към четири прозореца с вертикални прегради. Над облегалката се виждаше череп с няколко кичура жълтеникавобяла коса и парчета неравна плът.

Рами прекрачи прага, а Сам я последва. Челниците им осветиха фигурата на стола. Двамата заобиколиха и застанаха от двете му страни.

Уинстън Блейлок беше облечен точно така, както си бяха представяли през последните три седмици: ботуши до прасците, каки панталони, ловджийско сако. Дори скелетът му имаше внушителна осанка: широки рамене, дълги крака, голям гръден кош.

Ръцете му бяха положени в скута. А в тях, обърната към Сам и Реми, се намираше статуетка на птица малео, проблясваща в зелено на лъчите на фенерите.

Без да кажат и дума, Сам внимателно посегна и взе птицата от скута на Блейлок. Погледаха мъжа още минута, после претърсиха каютата. Не намериха нито дневник, нито каквито и да било други документи, с изключение на три листа пергамент, изписани и от двете страни със ситния почерк на Блейлок. Реми прегледа съдържанието им.

— Три писма до Констанс — каза тя.

— Дати?

— Четиринайсети август, двайсети август и… — Реми се поколеба. — Последното е от шестнайсети септември.

— Три седмици, след като „Шенандоа“ е бил погребан тук.

Върнаха се обратно по коридора, през люковете, машинното и тесния проход до долната палуба.

Реми се качи през шахтата, която бяха изкопали, изчака Сам да върже птицата в края на въжето и я изтегли на повърхността. После пусна обратно въжето, за да може и Сам да се качи.

Двамата заедно събраха наръч съчки и клони, направиха импровизирана решетка върху отвора и го затрупаха с пръст.

— Не е редно да ги оставим просто така долу — каза Реми.

— Ще се върнем. Ще се постараем да се погрижат за него… за всички тях.

Двамата се качиха обратно до платото. Всеки беше потънал в мислите си и времето мина неусетно. Три часа след тръгването си от „Шенандоа“ вече слизаха по пътечката, която Сам бе проправил с мачетето. Реми вървеше отпред. Сам виждаше белия пясък на брега между дърветата.

Лодката им я нямаше.

— Реми, спри!

Той инстинктивно свали раницата си, откопча горния джоб, извади птицата и я хвърли в храсталака. После отново метна раницата и продължи напред.

— Какво става? — обърна се Реми, но като видя изражението му, се вцепени.

Измежду дърветата отдясно се чу гласът на Ицли Ривера.

— Нарича се засада, мисис Фарго.

— Отстъпете назад — заповяда той. — Още метър и половина и сте на пясъка. Господин Фарго, към съпругата ви е насочено оръжие. Още една крачка, мисис Фарго.