Едуард Литън - Бурен живот

Алис не изслуша внимателно цялата тази реч, но това, което чу твърде малко се отрази на силните й селски нерви, нито пък я стресна шумът, който госпожа Джонс произведе с двойното заключване на всичките врати и със затварянето на всичките прозорци — операция, която трая цял час.

Най-после всичко затихна. Госпожа Джонс беше легнала и забравила в обятията на съня преживените ужаси, а Алис, след като се беше качила горе, се съблече, помоли се, поплака и с още мокри от сълзите очи се отдаде на мечти за Ърнест. Полунощ беше минало — часовникът удари отдолу един, без да бъде чут. Луната беше залязла — бавен и тих дъждец падаше върху цветята, тъмни облаци се събраха на небето.

През това време откъм прозорците на гостната стая долу долетя глух непрекъснат шум от стържене, предшестван от слабо звънтене на парчета стъкло върху чакъл. Най-после шумът престана и предпазлива светлина се появи по пода; още един момент и двама мъже бяха в стаята.

— Тихо, Джон! — прошепна единият. — Нека разгледаме първо!

Фенерът, който не осветяваше добре, не показа на разбойниците нищо, което да задоволи тяхната алчност. Книги, ноти, столове, маси, килими и маши, при все че биха били доста ценни сред инвентара на един магазин. Двамата измърмориха едновременно по едно проклятие.

— Джон — каза същият мъж, — трябва да приберем лъжиците и вилиците, а след това да потърсим парите. У старата жена имаше доста пари.

Съучастникът кимна одобрително с глава — фенерът беше наново засенчен и с безшумни стъпки двамата излязоха от стаята. Няколко минути изминаха, докато Алис се събуди от силно изпищяване — тя се сепна, но всичко отново затихна, може би беше сънувала; нежното й сърце биеше силно отначало, но постепенно се успокои. Благодарение на добродушния характер, който бе по-чувствителен, отколкото страхът й, тя предположи, че госпожа Джонс е болна и реши да отиде при нея. Когато започна да се облича, чу ясно стъпки и странни гласове в съседната стая. Сега бе съвсем изплашена — първият й инстинкт й диктуваше да избяга от къщата, а следващият — да затисне вратата и да извика силно за помощ.

Но кой би чул нейните викове? Тя се спря и, колебаеща се, бледа, трепереща, седна на края на леглото. Силна светлина се промъкна през пукнатините на вратата — още един момент и груба ръка я сграбчи.

— Хайде, момиче, не се бой, няма да ти причиним зло, но къде е златото… къде са парите?… Старата мома каза, че са у тебе. Дай ги!

— О, милост, милост! Джон Уолтър, ти ли си?

— Проклятие! — измърмори човекът, като отстъпи назад. — Значи ме познаваш?

Докато говореше, той сграбчи отново Алис, събори я силно с едната си ръка на пода, а с другата внимателно изтегли от един страничен джоб дълъг нож. В този момент на смъртна опасност вторият разбойник, който бе по това време зает с усмиряване на слугинята, затича напред. Беше чул гласа на Алис и заканите на другаря си, впусна се към леглото, хвърли бърз поглед към нея и блъсна към другата страна на стаята възнамеряващия да извърши убийството.

— Какво, човече, полудял ли си? — изръмжа той между зъбите си. — Не я ли познаваш? Това е Алис… моята дъщеря!

Алис скочи, освободена от ножа на убиеца и изпълнена с ужас, загледа мрачното и зло лице на своя освободител.

— О, боже, това е… това е баща ми! — простена и падна безчувствена на пода.

— Дъщеря или не — каза Джон Уолтър, — аз няма да се поставя под нейна власт, припомни си как ни изложи тя преди, когато избяга.

Дарвил застана замислен и объркан, а неговият съучастник се приближи така ядосан и с поглед, пълен с такава жестокост, че даже за Дарвил бе невъзможно да размишлява, без да потрепери.

— Ти си прав — измърмори бащата след пауза, като сграбчи здраво другаря си за рамото, — момичето не трябва да остане тук… колата е покрита. Напускаме местността, аз имам право над дъщеря си… тя ще дойде с нас. Ето, човече, прибери парите… те са на масата… ти си взел лъжиците. Сега, хайде… — докато Дарвил говореше, блъсна дъщеря си; подаде й шала, който се намираше наблизо, и беше вече на прага.

— Не го одобрявам! Ама никак! — каза Уолтър злобно. — Не е сигурно!

— Поне по-сигурно от убийството! — отговори Дарвил, като се обърна с уплашено озъбване. — Бързай!

Когато Алис дойде на себе си, зората се пукваше бавно над пустите хълмове. Тя лежеше на слама — колата трополеше по стръмен и самотен път — а край нея се виждаше мрачното лице на Дарвил.

Бяха изминали около три седмици от тази ужасна нощ, когато колата на Малтрейвърс спря пред вратата на вилата — прозорците бяха затворени, никой не отговори на неколкократното повикване на кочияша. Самият Малтрейвърс, изплашен и учуден, слезе от колата — той беше в дълбок траур. Тръгна нетърпеливо към задния вход, който бе също затворен; отиде към прозорците на гостната стая, които биваха винаги преди полуотворени, даже през мразовитите зимни дни, но сега бяха затворени, както останалите. Извика ужасен: „Алис! Алис!“ — никакъв сладък глас не отговори радостно, никакви феерични стъпки не изтичаха да го посрещнат. В този момент обаче се показа фигурата на градинаря, който идваше през полянката. Той веднага разказа случката; къщата била обрана, старата жена — вързана за кревата й. Алис избягала.