Едуард Литън - Бурен живот

Въпросът се отнесе до един съдия — подозренията паднаха върху бегълката. Никой не знаеше нищо за нейното произхождение или име, даже и старата жена не знаеше нищо. Малтрейвърс беше изрично заповядал на Алис да не говори за себе си и тя твърде много се страхуваше да не бъде открита и изискана от баща си. Но знаеше се, че тя бе влязла в къщата като бедно селско момиче; какво по-обикновено от това за жени от подобен произход — да избягат от любовника си и да отнесат част от вещите му по погрешка? И от едно бедно момиче като Алис какво друго би могло да се очаква? Съдията се усмихна, а полицаите се засмяха. Беше просто добра шега за младия джентълмен! Тъй като от Малтрейвърс нямаше нареждания за преследване и понеже мислеха, че той би бил малко склонен да възбуди съдебно преследване, търсенето не беше твърде строго. Обаче притежателите на две къщи, които също бяха ограбени през предишната нощ, се бяха повече загрижили за това. Подозрения паднаха върху един престъпен човек: Джон Уолтър, който беше изчезнал безследно. Напоследък бил видян, казваха, с някакъв безделник, за когото се говореше, че някога бил добре платен механик, обаче останал без работа, поради кражби и пиянство; след това бивал обвинен като съучастник на банда фалшификатори — бивал и съден, но избегнал наказанието поради недостатъчни доказателства против него. Този човек се казвал Лука Дарвил. Къщата му била претърсена, но той също бил избягал. Следите от кола край вратата на Малтрейвърс даваха слаба нишка за преследване. След едно усилено търсене за няколко дни хора, отговаряйки на въпросите, описващи заподозрените крадци, които имали за другар една млада жена, казаха, че следите водели към странноприемница, известна като прибежище на контрабандисти, край морето. Но от там всяка по-нататъшна следа изчезваше.

И всичко това беше разказано на зашеметения Малтрейвърс; бъбривостта на градинаря изпревари запитванията му, а името Дарвил му обясни всичко, което беше тъмно за другите. И Алис бе заподозряна в най-ниското и най-мръсното престъпление. В неизвестност, възлюблена и протежирана, каквато беше, тя нямаше да избегне клеветата, от която той се надяваше винаги да я пази. Но споделяше ли той подозрението? Малтрейвърс беше твърде великодушен и разумен.

— Куче! — каза той на изплашения служител, скърцайки със зъби и стискайки юмруци. — Посмей да кажеш една дума против Алис и ще те удуша!

Старата жена, която се бе заклела, че за нищо на света не би останала в къщата след потресаващата нощ, научи за завръщането на нейния господар и дойде при него, като накуцваше. Тя пристигна навреме и чу заканата му към служителя.

— А, това е право, дай му заслуженото, благословено да е доброто ти сърце, истината е това, което казвам аз. Госпожицата да е обрала къщата? Да е избягала? О, не… бъди сигурен, че те са я убили и са заровили тялото й.

Малтрейвърс си отвори устата за въздух и без да проговори нито дума, се качи отново в колата и тръгна към съдията. Видя в този чиновник достоен и интелигентен светски човек. Довери му тайната на своето и на Алис произхождение. Съдията се съгласи с него, вярвайки, че Алис е била открита и отвлечена от баща й. Предприе се ново издирване — пръскаше се злато. Малтрейвърс ръководеше лично търсенето. Всичко даде предишните резултати, обаче от описанията, които той чу от хората за младата жена, която придружавала мъжете, предполагаеми, че са Дарвил и Уолтър, той бе доволен, че Алис, въпреки това, бе жива — надяваше се, че ще успее да избяга и да се завърне при него. С тази надежда той остана седмици, месеци в околността, но времето минаваше, а никакви новини… Беше принуден най-после да напусне местността, която ставаше все по-тъжна. Но той си осигури приятел в лицето на съдията, който обеща да му съобщи, ако Алис се завърне или баща й бъде заловен. Той награди госпожа Джонс богато, осигури я до живот, от признателност към младата му и ранна любов. Но обеща най-голяма награда за най-малкото откритие. И със съкрушен и отчаян дух се отзова най-после на неколкократните и загрижени покани на настойника, на чиито грижи бе предаден като сирак, ненавършил годината на пълнолетието.

Фредерик Кливлънд, по-младият син на лорд Бирнхайм, беше настойникът на Ърнест Малтрейвърс. Той беше на около четиридесет и три години, един твърде начетен човек. С голямо образование и с естествени способности, значително над обикновените. Кливлънд в ранния си живот блестеше с амбицията на автор… Беше писал добре и грациозно, но успехът, макар и добър, не задоволяваше стремежите му. Причината за това беше новата литературна школа, която се различаваше от разбиранията на господин Кливлънд и имаше надмощие, въпреки мнението на критиците. И както старият лорд Норуич, който по времето на Чарлс I бе царстващият ум в двора, но през времето на Чарлз II бе считан за извънредно глупав, тъй като и всяко време има своя литературен отпечатък и препраща старите издания в рафтовете на кабинетите, като пренебрегнати антики, Кливлънд не можеше да бъде любим автор на публиката, при все че беше обожаван от критиците — и знатните дами, и любителите купуваха и подвързваха томовете му внимателна поезия и хубава проза. Но Кливлънд беше с високо произхождение, с възхитителни маниери, с красноречив говор — неговото разположение беше тъй приятно, както беше култивиран умът му. Той стана, прочее, един човек много търсен в обществото — както уважаван, тъй и обичан. Ако нямаше гений, имаше здрав разум — и не насърчаваше хубавото си настроение и добродушното си сърце да тичат след някоя суетна сянка и да се безпокоят напразно. Доволен от една почтена и независима репутация, той се отказа от бляна за по-голяма слава и поддържаше доброто си разположение към света, макар да мислеше тайно в душата си, че това все пак не се съгласува с неговите литературни капризи. Кливлънд не се ожени: живееше понякога в града, но главно в Темпъл Гроув — една вила недалеч от Ричмънд. Тук, при една добра библиотека, хубава околност и кръг от привързани и обичащи го приятели, които съставляваха членовете на така нареченото добро общество — тази усъвършенствана и елегантна личност прекарваше един живот може би много по-щастлив от този, който би преживял, ако неговите младежки блянове се бяха изпълнили.