Едуард Марстън: Главата на кралицата

Замъкът Фортрингей

февруари 1587

Смъртта вървеше търпеливо по петите й през всичкото време на нейното пленничество. Ден не минаваше, без Мария да долови зад гърба си стаените й стъпки ето, вече почти цели двадесет години. И когато най-сетне смъртта се реши да посегне, направи го с нетърпима кръвожадност.

— Утре в осем.

Граф Шрюсбъри назова деня и часа на нейната казън с глух глас. Той беше член на делегацията, която дойде след вечерня в нейните мизерни покои в мрачната крепост. Мария трябваше да стане от леглото, да се облече и да посрещне мъжете в спалнята си. Мария — вдовстваща кралица на Франция, прокудена кралица на Шотландия и наследница на английската корона, трябваше да стигне до такива непристойни унижения…

Шрюсбъри обяви присъдата, след това Бийл, секретарят на Съвета, изчете с ясен глас заповедта за изпълнението й. Като хипнотизирана Мария не можеше да откъсне поглед от жълтата навосъчена лента с големия печат на Англия, която висеше от края на листа. Всичко се извършваше най-стриктно по правилата на акта за присъединяването.

Да, смъртта бе решила да си послужи с процес, спазващ всички правила на закона.

Нейните тъмничари не склониха да й позволят в тези последни часове и най-малката милост. Когато ги помоли за изповедника си, за да може да се подготви за смъртта, отказаха й най-безцеремонно. Желанието й да й бъдат върнати за малко личните й книжа и документи също не бе удовлетворено. Делегацията отхвърли всяка нейна молба.

Страшната сила на преследвачите й се простираше и отвъд гроба. Мария искаше да бъде погребана във Франция, в Сен Дени или в Реймс, но и това й бе отказано. Кралица Елизабет бе забранила това изрично. Никакво желание на пленницата не биваше да бъде изпълнявано — нито приживе, нито след смъртта.

Всяка плаха молба, всяко желание бяха безпощадно отхвърлени. Посещението приключи, делегацията се оттегли и Мария остана да теши отчаяните си прислужници, борейки се със собствения си ужас.

Утре в осем.

За невъобразимо кратко време трябваше да подреди нещата от цял един живот, живот, траял четиридесет и четири години и познавал момента на най-върховна страст и най-тежки унижения. Дори дванадесет дни не биха стигнали, за да се приготви, а й даваха по-малко от дванадесет часа! Една раздяла, ужасяваща със своята внезапност!

Набързо сервираха вечерята, за да остане поне малко време да уреди толкова много и важни въпроси. Тя прегледа грижливо целия си гардероб и разпредели вещите си между приятели, родственици и членовете на малкото си домакинство. След това написа най-подробно завещание — изложи молбата си да прочетат в нейната Франция заупокойна молитва, завеща щедри дарения на своите служители. Въпреки смъртното си притеснение тя намери сили да помисли в завещанието си и за децата и братята-монаси в Реймс.

А сега вече трябваше да помисли за душата си. Написа последно писмо до каплан де Прейо, като го помоли да бди тази нощ в молитви за успокоение на душата й. Вярата, която я бе крепила през всичките тези години, сега бе подложена на последното, най-тежко изпитание.

Беше към два часа, когато приключи. Затова и последното й писмо до нейния девер, крал Анри Френски, носеше вече датата сряда, осми февруари 1587 година, денят на нейната екзекуция.

Мария погледна напълно облечена. Около нея се скупчиха съкрушени нейните придворни дами, облекли вече черно траурно облекло. Една от тях зачете от стара католическа библия. Кралицата покорно изслуша притчата за добрия разбойник, чак до последните слова на кръста и горчиво промълви:

— Той е бил наистина голям грешник. Но не толкова голям, колкото съм аз.

Тя затвори очи без надежда за сън. Пред покоите й прогърмяваха тежките стъпки на войниците — тя трябваше да знае, че е охранявана най-зорко. От долния етаж ехтеше чукането на дърводелците — сковаваха ешафода. Времето едва се влачеше, сякаш за да направи напрежението още по-непоносимо и да удължи изтезанието.

В шест часа, далеч преди разсъмване, тя стана и се затвори в малката стаичка, в която се молеше обикновено. Цяла вечност тя остана на колене пред разпятието, за да подготви душата си за онова, което предстоеше. Забрави напълно болките в коленете и във всичките си стави. Най-сетне управителят на Нортхемптън изпрати да я вземат. Агонията на очакването свърши. След най-дългата нощ в живота й изгряваше най-краткият ден.