Едуард Марстън - Главата на кралицата

Главата на кралицата се полюшваше на лекия бриз. Беше интересна гледка — с корона и перли в червените коси — плътна маса от къдрици, с бледо, префинено лице с високо чело, изящен нос и плътни устни. Царствената й хубост не бе подвластна на времето, а странните очи я правеха да изглежда още по-неземна. Тъмни, интелигентни и внимателни, тези очи съчетаваха авторитет и женственост, а на моменти — когато слънцето я огряваше под определен ъгъл — в тях припламваше и известно лукавство. Всеки, който видеше този властнически взор, не можеше да не познае Елизабет Тюдор, кралицата на Англия.

Художникът бе нарисувал табелата с ярки бои. Беше облякъл кралицата по испанската мода, с кръгла колосана дантелена яка над тъмния корсаж, към който бяха прихванати богати ръкави, отрупани с панделки, перли и геми. Пищен водопад от перли бликаше надолу по шията и заплашваше да изтече извън дъската, върху която бе нарисуван образът. Същото разточителство от багри пъстрееше и на обратната страна на табелата. Кралската особа искреше в пълния си блясък и красеше входа на странноприемницата „Главата на кралицата“.

Лондон беше най-големият, най-оживеният и шумен град в Европа, един самодоволен парвеню, разположил се в змиевидните серпантини на Темза, протегнал властно ръце все по-надалеч, отвъд защитните ровове. Бедност и охолство, воня и благовония, анархия и ред, мизерия и блясък — това бяха елементите, съчетаващи живота на този град. А от своето високо местоположение на Грейсчърч стрийт главата на кралицата виждаше всичко, което ставаше в нейния любим град.

— Нед, по дрехата има да се довърши нещо!

— Да, мастър.

— Сега вече можеш да пометеш сцената, Томас.

— Вече съм хванал метлата, мастър Брейсуел. — Джордж, донеси още тръстика!

— Къде е?

— Ами там, където ще потърсиш, момко! Хайде, мърдай!

— Веднага, господарю.

— Питър!

— Не сме виновни ние, Никълъс…

— Искам да поговорим за този траурен марш.

— Вижте какво стана, избързахме и…

— Това не е толкова страшно. Работата е в това, че самата музика е неподходяща.

Никълъс Брейсуел бе застанал във вътрешния двор на „Главата на кралицата“, погълнат от работа. Той отговаряше за всичко. Сутрешната репетиция приключи чак към обяд. Предстоеше следобедното представление, трупата вече бе изпаднала в обичайната треска. Спореха, оплакваха се, повтаряха тревожно слабо заучени текстове, поправяха нещо в последната минута или просто се щураха безцелно. Никълъс трябваше да мисли за всевъзможните неща, които има да се вършат, преди да излязат пред публиката. Стоеше, истински остров на спокойствието, сред океан от истерия.

— Възразявам!… Най-решително протестирам!

— Това беше само репетиция, мастър Бартолъмю!

— Но, Никълъс! Пиесата ми е съсипана!

— Убеден съм, че на представлението ще бъде много по-добре.

— Цялата ми поезия е отишла по дяволите, развалили сте най-хубавата ми сцена!

— Не е съвсем така, мастър Бартолъмю…

— Това е чудовищно!

Във всяка театрална трупа импресариото беше твърде важна фигура, но в трупата на лорд Уестфийлд той бе направо незаменим. Никълъс Брейсуел проявяваше толкова способности и находчивост, че непрекъснато му възлагаха все нови, допълнителни отговорности. Той не само суфлираше и ръководеше хода на представлението, следейки единствения екземпляр на ръкописа, но отговаряше и за репетициите, ръководеше обучението на стажантите, имаше грижата за музикантите, разправяше се със сценичните работници, даваше указания за изработката на костюмите и кулисите, та дори преговаряше и с Главната управа по въпросите на културата за получаването на разрешителни.

Дипломатическите му способности и неговата дружелюбност го бяха обременили и с още една задача: той трябваше да омилостивява разгневените автори. Досега обаче никой не се бе показвал толкова разгневен и възмутен, колкото мастър Роджър Бартолъмю.

— Чувате ли ме, Никълъс?

— Да, да, чувам ви.

— Това е отвратително отношение!

— Но нали сте ни продал пиесата си.

— Да, но това съвсем не дава право на хората на лорд Уестфийлд да я изопачат! — кресна другият, разтреперан от гняв. — И този ваш глас, дето се чува непрекъснато в последното действие! Не съм написал тази поезия, за да я декламира някакъв си прост суфльор!

Никълъс се направи, че не чу обидата и само разбиращо се поусмихна. Думите, с които го замерваха в минути на гневна възбуда, не бяха нещо необичайно в света на театъра и той не им придаваше особено значение. Постави ръка на рамото на автора и вложи в гласа си мекота и сърдечност: