Роалд Дал: Едуард Победителя

Луиза прекрачи прага на задния вход на къщата и излезе на двора, огрян от хладното октомврийско слънце. В ръцете си държеше кърпа за бърсане на съдове.

— Едуард! — извика тя. — Еду-аард! Обядът е готов!

Замълча за миг и се ослуша; после тръгна да прекосява поляната, съпътствана от една малка сянка — заобиколи розовата леха, а когато мина покрай слънчевия часовник, лекичко го докосна с връхчетата на пръстите си. Движенията й бяха доста грациозни за жена с дребна и пълничка фигура — походката й бе лека и енергична, а раменете и ръцете й лекичко се полюляваха при всяка стъпка. Тя мина под голямата черница, тръгна по тухлената пътечка, стигна до края й и най-после застана на ръба на падината, която също беше част от тази огромна градина.

— Едуард! Обядът!

Сега вече го виждаше — на около осемдесет метра по-надолу, чак в дъното на дерето, където започваше горичката. Имаше висока слаба фигура и беше облечен с тъмнозелен пуловер и работни панталони в цвят каки. Беше запалил огромен огън и с вила в ръка трупаше сухи клони отгоре. Огънят яростно пращеше с оранжеви пламъци и облаци млечносив дим, който се стелеше из градината и я изпълваше с прекрасната миризма на есен и горяща шума.

Луиза се завтече надолу по склона към мястото, където беше съпругът й. Ако искаше, лесно можеше да го извика отново така, че да я чуе, но в големия огън имаше нещо, което необяснимо я привличаше да застане край него, да усети топлината и чуе пращенето му.

— Обядът — каза тя като наближи.

— О, здравей. Добре, да. Идвам.

— Какъв хубав огън.

— Реших най-после хубаво да разчистя това място — каза съпругът й. — Писна ми от тези драки. — Лицето му беше доста потно. Дори мустаците му бяха покрити с капчици като роса, а по врата му се стичаха две струйки и влизаха в деколтето на пуловера.

— Само внимавай да не се преумориш, Едуард.

— Луиза, престани да се отнасяш с мен като осемдесетгодишен старец. Малко движение не е навредило на никого.

— Да, скъпи, знам. О, Едуард! Виж! Виж!

Мъжът се обърна и погледна Луиза, която сочеше към отсрещната страна на огъня.

— Виж, Едуард! Котката!

На земята, толкова близо до огъня, че на моменти дори изглеждаше, че пламъците го докосваха, клечеше огромен котарак с абсолютно необичаен цвят на козината. Той стоеше съвсем неподвижен, наклонил главата си на една страна, вирнал носле нагоре и наблюдаваше мъжа и жената с безизразни жълти очи.

— Ще се опърли! — извика Луиза, хвърли кърпата, спусна се и с две ръце бързо грабна котарака, отнесе го настрани и го пусна на тревата далече от пламъците.

— Ах, ти глупав котарак — каза тя, докато си изтупваше дланите. — Какво ти стана?

— Котките знаят какво правят — обади се мъжът й. — Никога няма да видиш котка, която прави нещо, което не й е по вкуса. Няма такива.

— Чий ли е? Виждал ли си го друг път?

— Не, никога. Много особен цвят.

Котаракът се беше настанил на тревата и ги наблюдаваше отстрани. В погледа му имаше някаква приглушена вглъбеност, нещо странно всезнаещо и замечтано, а около нослето — едва загатнат израз на пренебрежение, сякаш видът на тези две зрели човешки същества — едното дребно, пълничко и розово, а другото кльощаво и ужасно потно — донякъде беше изненада, но без всякакво значение. За котарак, цветът му наистина беше много необикновен — чисто сребристосиво, без никакви примеси — а косъмът му бе дълъг и мек. Луиза се наведе и го погали по главата.

— Трябва да си вървиш у дома — каза тя. — Хайде, бъди добро коте и се прибери вкъщи.

Мъжът и жената се заизкачваха нагоре по склона. Котаракът стана и ги последва, отначало на разстояние, а после все по-близо и по-близо. Скоро се изравни с тях, после мина отпред и ги поведе през поляната към къщата, като се движеше така, все едно притежаваше целия имот и държеше опашката си вирната право нагоре — като мачта.

— Отивай си вкъщи — каза мъжът. — Хайде, върви си. Не те искаме тук.

Когато обаче стигнаха до къщата, котаракът влезе с тях и Луиза му даде малко млекце в кухнята. По време на обяда, той скочи върху празния стол между тях и остана там през цялото време. Главата му се показваше точно над ръба на масата, а тъмножълтите му очи внимателно наблюдаваха действията им като постоянно се преместваха ту върху жената, ту върху мъжа.

— Не ми харесва този котарак — каза Едуард.

— О, мисля, че е много красив. Искрено се надявам да поостане малко.