Роалд Дал - Едуард Победителя

Луиза отвори една от биографиите на Лист и небрежно прелистваше страниците, когато мъжът й отново влезе в дневната.

— Сега пък какво правиш? — попита той.

— О, просто малки справчици тук-там. Слушай, скъпи, знаеш ли, че Теодор Рузвелт някога е бил съпруга на Цезар?

— Луиза — каза той, — виж, искаш ли да престанем с тези глупости? Никак не ми е приятно да те гледам как се видиотяваш. Просто ми дай проклетия котарак и аз ще го занеса в полицията.

По всичко изглеждаше, че Луиза изобщо не го чуваше. Тя се бе вторачила с отворена уста в един от портретите на Лист, отпечатан в книгата върху скута й.

— Господи! — извика. — Едуард, виж!

— Какво?

— Виж! Брадавиците върху лицето му! Съвсем бях забравила за тях! Имал е големи брадавици на лицето, които са му били нещо като запазена марка. Дори учениците му си оставяли малки кичурчета косми на същите места по лицата, за да приличат на него.

— Това пък какво общо има?

— Нищо. Имам предвид, че учениците нямат, но брадавиците имат.

— О, боже! — извика мъжът й. — О, мили боже, всемогъщи!

— И котаракът ги има! Виж, ще ти ги покажа!

Тя грабна животното върху скута си и започна да разглежда лицето му. Ето! Ето една! Ето още една! Чакай, чакай. Сигурна съм, че са на същите места! Къде е снимката?

Това беше един от най-известните портрети на вече възрастния композитор. Масивното, авторитетно лице бе обрамчено от буйна и дълга посребрена коса, която покриваше ушите и се спускаше до средата на врата му. Върху самото лице, всяка брадавица беше съвестно изрисувана и броят им беше общо пет.

— Гледай сега, на рисунката има една над дясната вежда. — Тя погледна над дясната вежда на котарака — Да! Ето я! На абсолютно същото място! Другата е вляво, при основата на носа. И тази е тука! Следващата е точно под втората, на бузата, и още две, близо една до друга, отдясно под брадичката. Едуард! Едуард! Ела да видиш! Всичките съвпадат напълно.

— Това нищо не доказва.

Тя вдигна поглед към съпруга си, който стоеше в средата на стаята в зеления пуловер и работните си панталони и все още обилно се потеше.

— Страх те е, нали, Едуард? Страх те е да не изгубиш безценното си достойнство, ако хората си помислят, че може би ще се изложиш поне веднъж в живота си.

— Отказвам да изпадам в екстаз, това е всичко.

Луиза се върна към книгата си и отново се зачете.

— Това е интересно — каза тя. — Тук пише, че Лист е харесвал всички произведения на Шопен, с изключение на едно — „Скерцо в си бемол минор“. Очевидно го е мразел. Наричал го е „Слугинското скрецо“ и твърдял, че трябва да се слуша само от хора с тази професия.

— И какво от това?

— Слушай, Едуард. Щом така упорито държиш на отвратителното си отношение към всичко това, ще ти кажа какво ще направя. Ще изсвиря това скерцо в този момент, а ти можеш да останеш и да гледаш какво ще стане.

— А след това, може би ще благоволиш да приготвиш някаква вечеря.

Луиза стана и свали от полицата дебел зелен том, съдържащ пълните съчинения на Шопен.

— Ето го. О, да. Сетих се. Наистина е доста ужасно. Сега — слушай, или по-скоро, гледай. Наблюдавай го какво ще направи.

Тя постави нотите на пианото и седна на стола. Мъжът й остана прав. Държеше ръцете си в джобовете, а в устата — цигара, но без да иска, но въпреки всичко, не сваляше поглед от котарака, който дремеше върху дивана. Когато Луиза засвири, първоначалната реакция беше драматична както винаги. Животното скочи като ужилено и близо минута стоя неподвижно с щръкнали уши и разтреперано тяло. После стана неспокойно и закрачи напред-назад по дивана. Най-накрая скочи на пода и вирнал нос и опашка високо във въздуха, бавно и величествено напусна стаята.

— Видя ли! — извика Луиза, скочи и изтича след него. — Ето това е! Това доказва всичко! — Тя се върна, понесла котарака на ръце и отново го постави върху дивана. Сега цялото й лице грееше от възторг, юмруците й бяха стиснати до бяло, а кокчето на главата й се беше отпуснало и килнало на една страна. — Какво ще кажеш, Едуард? Какво мислиш? — и тя нервно се изсмя, докато говореше.

— Трябва да призная, че беше доста забавно.

— Забавно! Мили мой, Едуард, това е най-прекрасното нещо, което някога се е случвало! О, боже мой! — извика тя, грабна котарака отново и го притисна до гърдите си. — Не е ли фантастично да знаеш, че Ференц Лист е отседнал в къщата ни!

— Хайде, хайде, Луиза. Не изпадай в истерия.

— Не мога да се удържа, просто не мога. И само като си представя, че той завинаги ще остане да живее с нас!